Фламинго за обяд

Сборникът разкази „Фламинго за обяд“ изд. „Сиела“, ще бъде представен на 20 март (сряда) от 18:30 ч. в столичния Dada Cultural Bar (ул. „Георги Бенковски“ 11) –  вход свободен.

„Щастливите хора“ на Любомир Николов

Книжен Петър

Щастливите хора и една неразумна действителност

   Ако кажа, че бих прочел всички книги, които носят подобно заглавие, ще ме изкарате невменяем. Кой се отказва от драмите и насилието, които обитават почти всяка една художествена книга? Просто трябва да поемаш повече от драмите на живота, а литературата е наистина верен източник на емоции. „Щастливите хора“ („Сиела“, 2016) обаче не е постна и лигава (извинявам се за силната дума!), а влече със себе си едни чудеса от идеи и алтернативи, от които много писатели ще се засрамят и нищо чудно да прекопират нещо или просто да се захванат с нещо друго. Точно такива сборници с „естествени“ (тази дума си е съвсем точна!) текстове създават нуждата от четене и човек започва да намира във все повече неща смисъл и идеи за себе си. 

View original post 366 more words

Премиера на „Щастливите хора“ 12 януари „Перото“ НДК

http://ciela.bg/news/article/786

Из „Щастливите хора“

Възрастта на щастливите хора

 

Пия си бирата в един бар на плажа и забелязвам с учудване, че хората не могат да смятат. Шезлонг отпред на пясъка е осем лева, чадърът и той. Сянка, диван и продължителни четири бири в заведението са пак толкова. Гледам на бирата, както виждате, като на принадена стойност към битието. Не говоря за хедонистична аритметика. По-скоро за употреба на времето. Факторът време, повтаряше един приятел, той е най-важен. Колко време ще си млад?

След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората наоколо, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.

Един приятел, Дамян, идва от другото заведение. Дамян е от специалните части. Води със себе си една норвежка, която е истинско великолепие в най-големите му подробности: гърди, крака, извивки, всичко. Открил е истинската валкирия. Изобщо Дамян има една способност да благоденства, където и да го отвее животът.

Тия дни, казва Дамян, ще разпуска, защото е отпуск, после пак има мисия, после пак го удря на живот. Почиваш, после стреляш, добавя, после пак почиваш, може и с кръст над снимката. Аурата му и тази на норвежката са се слели. Мисля, че са чудесна двойка. Погледите на другите, без да искат, се лепят за тях.

Днес всички в бара са спокойни. Сега почиват. После някои ще се върнат и ще станат войници. Няма да виждат аури. Мерниците не показват аурата. Ще са там, където вдигнат нагоре палец означава огън. После пак, догодина, оцелелите и стрелците ще са пак рамо до рамо и бира до бира. Тук е пълно с народ, има хора отвсякъде. Има израелци и руснаци, има араби и украинци. Всички кротуват.

Техното от колоните зарежда умовете с повторения и ритъмът вибрира в коремите. Някои са станали прави. Преродени номади, кършещи тела. Не са се бръснали от дни. Реинкарнации на гладиатори се опитват да танцуват. Движат тела, направени от буци мускули. Всяка буца отговаря за определено движение. Танцът, мислят си те, е последователно и ритмично включване на определени мускулни групи. Резултатът е смущаващ. Всичко е заради русите нимфи, с очи като сини карфици, за кавказките с тъмни изрисувани очи, заради модно-слабите, които са преродени азиатки, за някои българки, които са преродени дрозофили зад изпъкналите си очила и, разбира се, за норвежката Биргит на Дамян. Всички сме една пулсираща общност. Желе от щастливи хора без възраст. Това се вижда от бара. Тия под чадърите не виждат нищо. Виждат само други хора под други чадъри около тях и знаят коя дата сме, колко е часът и колко време остава до вечеря. Под чадърите времето е чезнещи калории и часове до другото хранене………

http://ciela.bg/books/book/shtastlivite-hora/2522

Щастливите хора в goodreads

Щастливите хора търси и открива Любомир Николов:http://knigolandia.info/book-review/s…

За първи път се срещнах с него със “Слънчев бряг – код жълто”, която бе далеч по-сериозна от корицата си. И с това ме спечели. Последва и “Натюрморт с мъже”, чиято пък корица ми идва да отстрелям като ловеца на нея, но нейсе. В този сборник видях щедростта на Любо – неговите фантазия и талант му позволяват да прави по един стандартен за български автор сборник на всеки три месеца; и пак всеки от тях ще е чуд

http://www.goodreads.com/book/show/33285147#other_reviews

Четене в книжарница „Хеликон“

Разказът „Трофей“

Теоретична физика за справяне с бедствия

На тази улица отдавна не бе се случвало нищо кой знае какво.

Нощем, вярно, се събираха пияници от неопределен пол и викаха или виеха, но в оргиите им нямаше никакъв смисъл и може да не ги броим. Хората, които минаваха по тази улица, си мислеха за други улици. Изобщо улицата си създаде едно име на стара мома и господинчовците, които правят история, не тропаха с бастуните си по тротоарите й. Една мъзга капеше от дърветата и улицата лепнеше. Котките и кучетата й изглеждаха малко малоумни и хърбави, но никой не се учудваше от това – то си беше в духа на улицата.

Все пак, чисто статистически, не можеше нищо да не се случи. Статистиката накара един водопровод да се пръсне, но не така обикновено и грозно, както се пръсват водопроводите, ами зрелищно, с чудесен фонтан, който отми пръстта и камъните и който направи циркус с ширината на улицата, достатъчно дълбок, че съседните сгради да се видят в най-лошите си страхове, погребани в него. Но няма да се занимаваме със страховете на сградите, защото сградите са безчовечни и страхът им е чист егоизъм.

По-интересен бе професорът по теоретична физика, който като видя от балкона си на четвъртия етаж зейналата дупка долу, се паникьоса до немай къде и започна да звъни първо на 112, после на пожарната, водоснабдяването и лично на язовир „Искър“ да спре водоподаването. Всички, разбира се, вече знаеха за инцидента и изчакваха нещата да се поуспокоят, преди да предприемат действия.

тук:

http://novinar.bg/news/teoretichna-fizika-za-spraviane-s-bedstviia_NDg2NDs0OA==.html

Човекът влак

ebooks for iPad, iPhone, Android, Kobo, Nook

Бедата е там докторе, че не съм аз един цялостен човек, да кажем един монолитен блок от човещина, а съм съставен от няколко отдела със своя администрация и икономика. Продукцията на тия отдели също е различна и аз съм като хаотичен универмаг с много магазини.

Може да се опише и по друг начин; аз съм влак, който тегли композиция с вагони. Понякога оставям мозъка си да тегли на автопилот, а аз като кондуктор, сериозен и малко зъл, тръгвам да инспектирам вагоните. Много народ пътува във влака и много боклуци влачат тия хора. Денкове с дрехи, чували с храна, чанти с обувки и продукти в разни фази на ферментация, кипеж и дестилация. Препълнен неделен влак с разговори и провизии.

Аз съм и машинист и кондуктор на собствения си влак. Та, като кондуктор правя обиколки. Влизам първо във вагона за майки с деца. Там е истинската лудница, както се досещате. Мирише на…

View original post 907 more words

Република Емпатия

Братовчедът Леонид винаги планираше до най-малките подробности и не защото бе прозорлив; съдбата обърква всички планове, знаем, а защото така бе възпитан от майка си. Тя бе педант. Той също и по тази семейна привичка грижливо уреди и брака си.

Не ставало дума за мошеничество, уточни веднъж, а за убедителната вяра, че всичко ще се нареди при това приемливо сходство на характерите и поносимата красота на избраницата му Даря. Даря била доста богата, е добре да се каже още в началото.

Леонид насочил цялото си внимание към Даря, обсипвал я с искрени и непремерени похвали, ласкаел дори нейната пищност, която била малко в повече, но говорел главно за косите й, за очите, също за глезените й, все за неща, оставащи непроменливи като опашната кост. И тя се предала. Помолила го да се ожени за нея.

Баща й обаче, един мърморко, който бил видял много хора и самият той бил излъгал доста още навремето, прозрял в младежа лежерния авантюрист, не толкова влюбчив, колкото пресметлив.

Леонид му бил прозрачен и той намразил младежа без време. Посъветвал дъщеря си да се откаже. Изпратил я дори на околосветско пътешествие, а тя се върнала плачеща още от летището, с разкъсан на осем билет, тропала с крак и твърдяла, че не може без Леонид. Той изглеждал приемлив годеник все пак, а хич не й се чакало за друг.

Баща й тропнал с крак и поставил условия. Позволил им да се оженят, но само след един, подробен до обида, брачен договор. Настоял да подпишат витиеватия документ, описващ солидната имотна зестра на дъщеря му, дадена с условия и подусловия. Договор, определящ ясно, че ако те се разведат, нищо няма да остане за зетя. Там се казвало и също, че ако им се родят деца, всичко отива за тях, прескачайки бащата, а ако нямат деца и тя умре преди него, защото и това било написано, той не получава нейното наследство. Това последното било описано ненужно поетично. Или, да кажем, глуповато, защото текстът гласял, че той може да ползва имотите й само докато тя е над земята. Черно на бяло.

Хората не трябва да са чак такива циници. Не трябва да се дърпа дяволът за опашката, не трябва да се постулират нечовешки и грозни неща, нито да се описва неописуемото, но така станало. Договорът се превърнал в прокоба с печални усложнения…ТУК

Сенсей Кабаков

Сенсей Кабаков

Великият сенсей Кабаков беше тук,
докато не се появи Дора
и започна да го бута
и бута и пак и пак…

Надпис на спирка

Не зная кой пише подобни неща по спирките. Ако го видя, ще го помоля да ми отдели малко време и да разкаже, защото видите ли, за да се пишат подобни неща, зад тях трябва да стои не просто обикновена история, а някаква мета-история, която е толкова обширна, че не може да се вмести в един човек, а трябва да пусне пипала след хората. Има такива истории. Аз познавах само един, който бе за учениците си сенсей, но и той си намери майстора. Една жена в безсъзнание го докара до най-страшния уплах, взе неговото съзнание и сега сенсей Кабаков лежи в кома в Алексанровската. Станало е, струва ми се, нещо, което може да се опише така, ако изобщо може да се опише.

Първата нощ, след която тя не се събуди, бе пълнолуние. Някакво пиле пя под прозорците им до сутринта, а вятърът идваше от далечно море. Сутринта бе чиста, като след дъжд. Само че Дора не се събуди. Спеше непробудно. Нямаше самотния израз на изоставен човек, а бе някак бодра, все едно там, където летеше, бе сред приятели. Кабаков я побутна, но тя не се събуди. Към обяд той опита пак да я събуди и тогава наистина се уплаши. Буташе я, дори я ощипа, пляска с ръце близо до ушите й, пя й, молеше я, поднесе до ноздрите й парфюм, плисна я с вода, но тя продължаваше да спи. Кабаков често лягаше на гърдите й да чуе дали диша и с почуда усещаше, че диша равномерно. Сърцето й биеше, както бе било през всичките й тридесет и две години. Бузите й бяха розови и въобще, тя бе неговата Дора, само дето не искаше да се събужда. Можеше да й позволи да лежи така колкото си поиска, само да не го плашеше с безразличието си на мъртвец…ТУК