Tag Archives: bulgarian

Из „Щастливите хора“

Възрастта на щастливите хора

 

Пия си бирата в един бар на плажа и забелязвам с учудване, че хората не могат да смятат. Шезлонг отпред на пясъка е осем лева, чадърът и той. Сянка, диван и продължителни четири бири в заведението са пак толкова. Гледам на бирата, както виждате, като на принадена стойност към битието. Не говоря за хедонистична аритметика. По-скоро за употреба на времето. Факторът време, повтаряше един приятел, той е най-важен. Колко време ще си млад?

След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората наоколо, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.

Един приятел, Дамян, идва от другото заведение. Дамян е от специалните части. Води със себе си една норвежка, която е истинско великолепие в най-големите му подробности: гърди, крака, извивки, всичко. Открил е истинската валкирия. Изобщо Дамян има една способност да благоденства, където и да го отвее животът.

Тия дни, казва Дамян, ще разпуска, защото е отпуск, после пак има мисия, после пак го удря на живот. Почиваш, после стреляш, добавя, после пак почиваш, може и с кръст над снимката. Аурата му и тази на норвежката са се слели. Мисля, че са чудесна двойка. Погледите на другите, без да искат, се лепят за тях.

Днес всички в бара са спокойни. Сега почиват. После някои ще се върнат и ще станат войници. Няма да виждат аури. Мерниците не показват аурата. Ще са там, където вдигнат нагоре палец означава огън. После пак, догодина, оцелелите и стрелците ще са пак рамо до рамо и бира до бира. Тук е пълно с народ, има хора отвсякъде. Има израелци и руснаци, има араби и украинци. Всички кротуват.

Техното от колоните зарежда умовете с повторения и ритъмът вибрира в коремите. Някои са станали прави. Преродени номади, кършещи тела. Не са се бръснали от дни. Реинкарнации на гладиатори се опитват да танцуват. Движат тела, направени от буци мускули. Всяка буца отговаря за определено движение. Танцът, мислят си те, е последователно и ритмично включване на определени мускулни групи. Резултатът е смущаващ. Всичко е заради русите нимфи, с очи като сини карфици, за кавказките с тъмни изрисувани очи, заради модно-слабите, които са преродени азиатки, за някои българки, които са преродени дрозофили зад изпъкналите си очила и, разбира се, за норвежката Биргит на Дамян. Всички сме една пулсираща общност. Желе от щастливи хора без възраст. Това се вижда от бара. Тия под чадърите не виждат нищо. Виждат само други хора под други чадъри около тях и знаят коя дата сме, колко е часът и колко време остава до вечеря. Под чадърите времето е чезнещи калории и часове до другото хранене………

http://ciela.bg/books/book/shtastlivite-hora/2522


Щастливите хора в goodreads

Щастливите хора търси и открива Любомир Николов:http://knigolandia.info/book-review/s…

За първи път се срещнах с него със “Слънчев бряг – код жълто”, която бе далеч по-сериозна от корицата си. И с това ме спечели. Последва и “Натюрморт с мъже”, чиято пък корица ми идва да отстрелям като ловеца на нея, но нейсе. В този сборник видях щедростта на Любо – неговите фантазия и талант му позволяват да прави по един стандартен за български автор сборник на всеки три месеца; и пак всеки от тях ще е чуд

http://www.goodreads.com/book/show/33285147#other_reviews


Организация на тялото в криза

С Калина не сме лягали; дългите й розови нокти драскат първо чашата, после бара, после дънките ми и накрая, във времето около изгрева, се забиват в гърба ми, срязват ризата, убеждавайки ме в нещо адски важно за нея.

Седнали сме в едно кафене, потънали в излъскани фотьойли, приютявали сигурно половината град, и пием кафе, опрели глава до глава. Половината неща си ги казваме, другата половина се прелива чрез някаква луда трансфузия на мисли, когато човекът до теб е част от теб.

Сутрин, казвам й на пресекулки, докато пеят скорците и котките лениво спят, докато насекоми търкат фасетни очички и хич, ама хич не им се почва оная гоненица и взаимно изяждане, сутрин, продължава тя, защото така сме си говорили цялата нощ, взимайки мислите си, сутрин, докато гъсениците протягат тела до три пъти повече от себе си, отвратени от това тяло и чакащи съня на какавидата, която ще получи крила и ще види свят, сутрин, докато насън сме обиколили неземни светове, а в будност ни чака труд и повторение на вчера, продължавам, така че биографията ни ще натежи не с приключения, а с дни монотонни и зли, сутрин трябва да загърбим реалността и да заживеем, удавени в кафето, добавя тя, или в друг оптимизъм, дошъл в мозъка ни от химери и химия.

Сутрин, казвам лениво, трябва да сме дълговрати титани с поглед реещ се надалеч и възгледи далеч от удобства, далеч от кулинарни, културни, ренегатски, пошушва тайно в ухото ми, и урбанистични напасти, далеч от тунинга на масите и балансирания, хеви метъл правилен възглед – така и натам, където всички гледат – завършвам заговорнически. Калина млъква, подпира главата си на рамото ми и погледът й замръзва. Гледа някаква многозначителна точка на тавана. Гледа я пет минути, без да каже нищо.

Безсловесното й взиране изнервя хората на отсрещната маса. Те стават и тръгват делово нанякъде. Сутрин всички вървят право нанякъде, все едно че имат начертани стрелки по тротоарите.

Стойте далеч от задръствания и опашки, казвам им в гръб. Тромбите на обществото запушват душата и мислите-хулигани се реят наум, без най-хубавите да стават реалност. Единият се спира. Извръща глава и се готви да каже нещо. Тихо! – правя му знак, слагайки пръст пред устните си. Тихо трябва да е в душата и само мисли, леки като вятъра, трябва да навестяват разсъдъка.

Трябва с пръчка да се гонят всички практични, производствено-обогатителни мисли с меркантилна украса, трябва да ги гоним от храма на разсъдъка – нека да живеят живота си в обществото, не в главите ни. Калина напуска точката на медитация и пак ми взима мисълта, продължавайки – обществото е сссбъркано, тотално сгрешено и зло и като катран лепнещо лошо. Да. Сутрин човек трябва да е тефлонов и всякаква мръсотия да се оттича, а не да се втича в него. Ако човек я приеме, става съсъд за отрова и после я пръска с очите и думите си.

Човекът, на който направих знак, ни е изслушал търпеливо и любезно и си тръгва. Като седне зад бюрото си и като отхвърли малко работа, ще каже на другите в стаята: “А сутринта имаше двама луди в кафето.”

Не е напълно прав. Организацията на тялото и ума в криза е напрежение, което си струва усилията. Всяко усилие се изплаща същия ден и веднага. Аз бих му казал: “Ние тук на тия ширини много бързаме, поддържаме всичките си зъби, но не се усмихваме. Вижте лежащите продавачи в Мумбай – стоката върху килимчетата им е не повече от боклука, който изхвърляме всекидневно. Вижте рибарите, ползващи птици, покачени на колове, за да не ги отнесе океанът или съдбата. Вижте купувачите на кисело мляко в Сирия, които опитват с пръст от легена и ако харесат млякото, тогава купуват. Не бързат. Не играят на сляпо като нас.”

При нас денят е предвидим, казва Калина. Ставаме прави от леглото и веднага се стягаме – мускулите диктуват играта. Отпусни се! Хищният й маникюр се впива пак в ризата ми. Още не е пробил. Мелницата за хора, продължава тя дрезгаво, работи всеки ден, не пристъпвай прага, защото влезеш ли вътре и най-върховните ти усилия не могат да те предпазят да станеш на кайма. Процесът е необратим и жалък. Не бързай, бръсни се гладко и питай огледалото накъде си тръгнал в тоя ранен час, не може ли пътят на човека, траекторията на напредъка му да са несъответни на усилията, които ще положи. Не може ли нещата да стават незабележимо леко, все едно сме в някакъв добре функциониращ рай. Трябва ли му на човека, пита, върховно и бурно наслаждение, стигащо до пресищане, за да се чувства жив.

Млъкваме и пием кафе. Това може би е шестата чашка на всеки. Достатъчно, за да не млъкнем. Говорим на сънените хора през няколко маси, говорим им тихо.

Къде ще намерите гняв толкова благороден, че да изгори пошлото, нископлатено и олигавено блюдо на платежната повинност. Чак след като знаете, че е безсмислено да ставате без висока цел, чак тогава станете, и не четете вестници, а бройте едно, бройте две, бройте каквито въодушевления ви нападнат като едно, две, три, и когато някое ви обземе, не го бройте, а му се отдайте и спрете да броите.

Ако някой ви пита как сте, за да разбере, че и вие не сте добре, му кажете: добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм – ха – стигна ли ти за седем дни – не ме питай повече тази седмица, мой човек. Аз не съм песимистичен идиот, аз съм тръгнал за някъде.

Но! Слушай, вселената, видяна през една дупка, е буква от текст – защо спориш, защо се двоумиш, защо въставаш или роптаеш или се възторгваш от буквата, като не знаеш в каква организация членува тя. Не знаеш дори каква е думата, камо ли изречението. Сутрин наблегни на кръгозора. Кризата влиза първо в обувките, може да ти е студено на краката, обаче често това няма значение. Очите са далеч от голите пети.

Хората не чуват нищо от това. Продължаваме един през друг да шептим, допрели глави.

Организирайте очите си. Дръжте дистанционното в хладилника и така ще лежите мъдри десет минути повече. Стойте далеч от предавания за овкусяването – знайте, подправките подправят, а овкусявки няма, така че няма с какво да се овкуси животът. Те нека си овкусяват предаванията, вие бъдете твърдо пас в такива игри за стотинки. Вас тия велики работи в тигани, дебати на живот и смърт, въртящи се колела с награди и найлонови подаръци, ако кажете думата боб наобратно, не ви трябват.

Протегнете се – едно протягане е половин сантиметър възход. Тялото иска организация. Целувайте се. Светът между две устни е така пресован и крехък, толкова обещаващо сочен и нов, че дишайте парчето въздух между вас до изнемога. Там някъде се ражда надеждата и кипи огънят, който сгрява войници, моряци, стоковеди, счетоводителки и всякакви служещи. Само тоя огън осветява бюрата им и ги прави работоспособни. Ура. Има злато и в тази почва. Нека ръцете ви да станат металотърсачи – докато сте сънени, ги размахайте на границата на битието и съня, хванете каквото можете, така че всеки ден да е едно небитие и да изключва логиката на новините, пълни с насилие, подлост, политика и кръв. Това в новините е календарно небитие. Вие там не живеете – организирайте тялото си според намерението да сте бодър дух. Прочистете ушите си – ударете камертон – останете на тая висока честота – с нея няма да чувате шума, а само музиката.

Погъделичкайте се – смехът предизвикан дори насила, а още повече неочаквания, е балсам. Ощипете мускулите, вкочанени от кризата – не може вие да си мислите, че живеете добре или някак си, а някои части от тялото ви, някои мускулни влакна да живеят в страшно кататонно напрежение – тоя свят не е техен все пак – оставете ги във вегетативен релакс – това носи радост – какво са тръгнали да се напрягат за проблеми, които дори не са техни.

Раздвижете се, точно така – казваме на тръгващите си. Аре, чао!

Вече сме само двамата. Изброяваме – за мускулите, ушите, зрението казахме. Но може да кажем още. Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им. Завистта стяга гърдите, злобата вдига напрежението в кръвоносните съдове, безпаричието и бедността гипсират емоциите и човек ходи като на собственото си погребение и казва ама аз съм добър човек, аз бях добър човек, така да знаете, а другите кимат, ама им е жал. И защо е така – насън човек никога не е беден, там пари за екскурзии, летене, мазни евкалиптови масажи, разпадане на части и трансмутации, за целия този грандиозен цирк на безтелесно вдъхновение пари не се искат. Като умре, човек не е беден, като е бебе, не е беден – кризата е само за зрелите хора. Организирайте тялото. Ти, мое тяло, обитаваш млад, безотговорен дух, който не живее само на тая улица и само в тоя град, дух, който, може да се каже, не живее само тук, ами ха не е рекъл, ха не е отишъл да живее там, където няма вода, където пустинното слънце е безкрайно близо и устните се пукат от жажда и тогава да кажеш, че там криза е обида и за слънцето, и за пустинята, и за пресъхналия ти мозък с тънки като конец мисли, търсещи влага. Кризата има степени. Организирайте тялото си.

Спете, казва Калина. Време е да спим и ние. Дърпа ме и ставаме.


portfolio:

portfolio:

https://itunes.apple.com/us/artist/lyubomir-nikolov/id475054505?mt=11

http://www.kobobooks.com/search/search.html?q=%22Lyubomir+Nikolov%22

http://www.amazon.com/-/e/B005PNQYYI


The Zen Revolter – short stories

Newcover2

The Zen Revolter

Lyubomir Nikolov

Copyright 2011 by Lyubomir Nikolov

Contents:

David’s Child

In the Beginning Was the Subway

For Noah and soccer tables

Lunatics

Tree tales of a Very Windy Town

Smokini  – Trivial Delirium

* David’s Child was awarded in 2010 – VIII National Bulgarian Competition for short stories organized by LiterNet & eRunsMagazine

*In the Beginning was Subway – awarded in the national SF short story contest held by the Human Library Foundation

David’s Child

I was roaming the basements near the Arts Academy, looking for David. From the depths of smelly holes pretending to be shops, chubby saleswomen shrugged me off. „Oh, David isn’t here. Nobody has seen him since that woman butchered his canvasses.“, said one. „Who knows, he may even be dead“, opinionated another. Nobody knew a thing.

I was searching for David because a friend of mine wished to buy his paintings with the cross-eyed child. The very ones Sonya destroyed with a knife. Everyone here knew the story – every painter, everyone who sheltered in the basements, every saleswoman’s lover heard it and passed it along further. During the second day after David’s exhibition opened, Sonya had sneaked into the gallery and cut to pieces the paintings with the cross-eyed child. It was their child with David, as she said. Most of the paintings were of her and the child. Sonya hugging the baby, or breastfeeding him, or pulling his hair, and even holding the child upside down by his feet. The baby was about a year and a half old, intelligent, with sharp, penetrating eyes. Eyes like fish-hooks – biting, drilling, never letting go. But the baby was cross-eyed. Just a little bit cross-eyed, Sonya thought, but in David’s paintings there was a horribly cross-eyed child, painted without a trace of love, coldly, as if it was a still life composition, say, a carcass of a rabbit next to a bottle of Burgundy in a basket. When Sonya saw the old gallery guard napping on his chair, she ripped the paintings with a scalpel and ran away. The guard did not noticed.

The next day David went to the gallery and started stitching up the remains. He sewed them coarsely with a needle and tread, the way one repairs an old sack, not a painting. Now the…..

https://itunes.apple.com/us/artist/lyubomir-nikolov/id475054505?mt=11

https://www.smashwords.com/books/view/94808

http://www.amazon.com/dp/B005TPQ41A


Цоглавец – в Айтюнс

Сборник избрани хумористични разкази

Tzoglavetz

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

https://itunes.apple.com/bg/book/coglavec-humoristicni-istorii/id507797208?mt=11


Delirio trivial

One of short stories – published in Espanol

 

http://revistaliterariaazularte.blogspot.com/2010/01/liubomir-nikolovsmokini-delirio-trivial.html


%d bloggers like this: