Monthly Archives: юни 2014
Откъс от „Натюрморт с мъже“
Mimolette от Дидро
Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.
Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.
Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един средно приемлив мъж. Но всички знаем, че не става тъй. Човекът не е сбор от отрицателности. Да си крайно весел също не е хубаво.
Така го срещнах в полето, докато гледайки един компас се бях запътил към Лион. Йожен Дидро облечен в жълтия екип на някакъв отбор, си свиркаше и пееше и се въртеше около себе си като богоизбран луд. Не беше само весел. Беше квинтесенция на веселостта. Да срещнеш един такъв приповдигнат жълтурчо насред неземно синьо поле с лавандула е нещо фотографски и всякак незабравимо. Разпита ме откъде съм, накъде съм тръгнал, защо нося тридесет килограмова раница на гърба си други такива неща. Ясно е, че не бързаш, каза, я ела и остани у нас, че тука чужди хора не минават и ако не вземеш да разкажеш сега за света, ще си остана пак в неведение какво правят другите.
Заведе ме във фермата си, един широк и малко кален двор със стометров обор за кравите, построена до него кирпичена къща, покрита щедро със слама, като непослушна избуяла коса на хулиган и една трета постройка, която после разбрах, че е семейната мандра. Разни птици щъкаха из двора и създаваха хаос. Блеенето на кравите пък спираше времето. Йожен ме запозна с жена си Клодин, която за разлика от него, бе примирено-сериозна и с порцелановата красота на японска кукла.
Останах във фермата, след като и тя ме покани. Всъщност, за къде бях тръгнал? Ще кажете за Лион. Глупости, по онова време сутрин като се събуждах в палатката си казвах, добре, на къде сега съм тръгнал и дали ще кажа Лион или Калкута, все тая; до вечерта щях да съм стигнал някъде, щях да преспя и на другата сутрин щях да се питам пак, а сега накъде. Съветвам ви всяка сутрин да си задавате този въпрос.
Живеех във фермата и помагах за тия свещени, но все пак отвратително мудни и безразлични животни – кравите. Вечер си приказвахме с Йожен за разни работи, за научните и други безумия, за това може ли жената да забременее в кома, кой Бог е най-подходящ за селския живот, от къде идват дупките сирената и разни други метафорични тълкувания на профанното. Веселяхме се до изнемога при всяка нова глупост. Присмивахме се на установеното, така както гимназисти се присмиват на учителките си.
Йожен имаше някаква ментална връзка с буренцата, където зрееха сирената и от време на време се сещаше за тях. Казваше например, ни в клин ни в ръкав, мюнстера трябва да диша – скачаше, отключваше мандата и отваряше съответната бъчонка. Изваждаше питите увити в ленени кърпи и ги оставяше да дишат. После като се надишат, ги прибираше като съкровищата на скъперник.
Когато Йожен влизаше в манийна фаза и свиреше на тремоло хармоника по цели дни животът във фермата се променяше. Клодин Дидро сядаше до него и припяваше. Не чистеше и не переше, а подрънкваше с дайре. Всеки слушател би се прозял на тия песни, сиренето и то. Бактериите явно имат уши, каза веднъж селския лекар, защото само когато Йожен пее щастлив като дете (и луд, разбира се) тогава, в тия дни сиренето Mimolette става тъй добре. Всички вече знаехме това. Да предположим, каза този лекар, че мъжката лудост при индивидите като Дидро е като женският цикъл, който пресича застройките и обърква ястията. Не издавам тайните на моя пациент, а на един процес. Същите чудеса стават в гъбично-мухълното тяло на сиренето Mimolette. То се получава само, когато Дидро е весел до безумие.
Обратното също бе вярно. Когато Йожен бе тъжен, Клодин ме молеше да го водя извън фермата, за да не се разваля зреенето на сиренето. Тогава ходехме за риба. Йожен бе толкоз тъжен, че пускаше обратно всички риби. Изваждаше шарана от водата, целуваше го по устата, горкият той, оплакваше го – цял живот в една река, но с всички ни е тъй, нали. Съгласявах се, защото какво да ви кажа, като се замисли човек, винаги клони към песимизма.
На рождения ми ден, Йожен Дидро, сериозен като пастор ми подари цяла пита Mimolette. Хапни си каза, триста грама привечер и цяла нощ ще се въртиш в леглото. Ще си припомниш чудната синхронност на събития, в които имаш роля без да знаеш. Ще се почувстваш зле и малък, смачкан и пребит, или ще си гигант във всяко отношение, щастлив и хулиган с късмет. Резултатът никога не е ясен – един ден ще си така, а друг различно. Аз защо си мислиш, че съм тъй.
Васил Георгиев за „Натюрморт с мъже“
Увлекателни разкази за лудостта като прелест, за меланхолията като мотиватор и за бъдещето като абсурд.Любомир Николов е един от най-оригиналните и забавни разказвачи в последните години, освен това е проблемно ориентиран автор, който се интересува както от основите на битието, така и от тайните коридори в него.
Васил Георгиев
Stranici / Страници 