Monthly Archives: май 2014

Организация на тялото в криза

С Калина не сме лягали; дългите й розови нокти драскат първо чашата, после бара, после дънките ми и накрая, във времето около изгрева, се забиват в гърба ми, срязват ризата, убеждавайки ме в нещо адски важно за нея.

Седнали сме в едно кафене, потънали в излъскани фотьойли, приютявали сигурно половината град, и пием кафе, опрели глава до глава. Половината неща си ги казваме, другата половина се прелива чрез някаква луда трансфузия на мисли, когато човекът до теб е част от теб.

Сутрин, казвам й на пресекулки, докато пеят скорците и котките лениво спят, докато насекоми търкат фасетни очички и хич, ама хич не им се почва оная гоненица и взаимно изяждане, сутрин, продължава тя, защото така сме си говорили цялата нощ, взимайки мислите си, сутрин, докато гъсениците протягат тела до три пъти повече от себе си, отвратени от това тяло и чакащи съня на какавидата, която ще получи крила и ще види свят, сутрин, докато насън сме обиколили неземни светове, а в будност ни чака труд и повторение на вчера, продължавам, така че биографията ни ще натежи не с приключения, а с дни монотонни и зли, сутрин трябва да загърбим реалността и да заживеем, удавени в кафето, добавя тя, или в друг оптимизъм, дошъл в мозъка ни от химери и химия.

Сутрин, казвам лениво, трябва да сме дълговрати титани с поглед реещ се надалеч и възгледи далеч от удобства, далеч от кулинарни, културни, ренегатски, пошушва тайно в ухото ми, и урбанистични напасти, далеч от тунинга на масите и балансирания, хеви метъл правилен възглед – така и натам, където всички гледат – завършвам заговорнически. Калина млъква, подпира главата си на рамото ми и погледът й замръзва. Гледа някаква многозначителна точка на тавана. Гледа я пет минути, без да каже нищо.

Безсловесното й взиране изнервя хората на отсрещната маса. Те стават и тръгват делово нанякъде. Сутрин всички вървят право нанякъде, все едно че имат начертани стрелки по тротоарите.

Стойте далеч от задръствания и опашки, казвам им в гръб. Тромбите на обществото запушват душата и мислите-хулигани се реят наум, без най-хубавите да стават реалност. Единият се спира. Извръща глава и се готви да каже нещо. Тихо! – правя му знак, слагайки пръст пред устните си. Тихо трябва да е в душата и само мисли, леки като вятъра, трябва да навестяват разсъдъка.

Трябва с пръчка да се гонят всички практични, производствено-обогатителни мисли с меркантилна украса, трябва да ги гоним от храма на разсъдъка – нека да живеят живота си в обществото, не в главите ни. Калина напуска точката на медитация и пак ми взима мисълта, продължавайки – обществото е сссбъркано, тотално сгрешено и зло и като катран лепнещо лошо. Да. Сутрин човек трябва да е тефлонов и всякаква мръсотия да се оттича, а не да се втича в него. Ако човек я приеме, става съсъд за отрова и после я пръска с очите и думите си.

Човекът, на който направих знак, ни е изслушал търпеливо и любезно и си тръгва. Като седне зад бюрото си и като отхвърли малко работа, ще каже на другите в стаята: “А сутринта имаше двама луди в кафето.”

Не е напълно прав. Организацията на тялото и ума в криза е напрежение, което си струва усилията. Всяко усилие се изплаща същия ден и веднага. Аз бих му казал: “Ние тук на тия ширини много бързаме, поддържаме всичките си зъби, но не се усмихваме. Вижте лежащите продавачи в Мумбай – стоката върху килимчетата им е не повече от боклука, който изхвърляме всекидневно. Вижте рибарите, ползващи птици, покачени на колове, за да не ги отнесе океанът или съдбата. Вижте купувачите на кисело мляко в Сирия, които опитват с пръст от легена и ако харесат млякото, тогава купуват. Не бързат. Не играят на сляпо като нас.”

При нас денят е предвидим, казва Калина. Ставаме прави от леглото и веднага се стягаме – мускулите диктуват играта. Отпусни се! Хищният й маникюр се впива пак в ризата ми. Още не е пробил. Мелницата за хора, продължава тя дрезгаво, работи всеки ден, не пристъпвай прага, защото влезеш ли вътре и най-върховните ти усилия не могат да те предпазят да станеш на кайма. Процесът е необратим и жалък. Не бързай, бръсни се гладко и питай огледалото накъде си тръгнал в тоя ранен час, не може ли пътят на човека, траекторията на напредъка му да са несъответни на усилията, които ще положи. Не може ли нещата да стават незабележимо леко, все едно сме в някакъв добре функциониращ рай. Трябва ли му на човека, пита, върховно и бурно наслаждение, стигащо до пресищане, за да се чувства жив.

Млъкваме и пием кафе. Това може би е шестата чашка на всеки. Достатъчно, за да не млъкнем. Говорим на сънените хора през няколко маси, говорим им тихо.

Къде ще намерите гняв толкова благороден, че да изгори пошлото, нископлатено и олигавено блюдо на платежната повинност. Чак след като знаете, че е безсмислено да ставате без висока цел, чак тогава станете, и не четете вестници, а бройте едно, бройте две, бройте каквито въодушевления ви нападнат като едно, две, три, и когато някое ви обземе, не го бройте, а му се отдайте и спрете да броите.

Ако някой ви пита как сте, за да разбере, че и вие не сте добре, му кажете: добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм – ха – стигна ли ти за седем дни – не ме питай повече тази седмица, мой човек. Аз не съм песимистичен идиот, аз съм тръгнал за някъде.

Но! Слушай, вселената, видяна през една дупка, е буква от текст – защо спориш, защо се двоумиш, защо въставаш или роптаеш или се възторгваш от буквата, като не знаеш в каква организация членува тя. Не знаеш дори каква е думата, камо ли изречението. Сутрин наблегни на кръгозора. Кризата влиза първо в обувките, може да ти е студено на краката, обаче често това няма значение. Очите са далеч от голите пети.

Хората не чуват нищо от това. Продължаваме един през друг да шептим, допрели глави.

Организирайте очите си. Дръжте дистанционното в хладилника и така ще лежите мъдри десет минути повече. Стойте далеч от предавания за овкусяването – знайте, подправките подправят, а овкусявки няма, така че няма с какво да се овкуси животът. Те нека си овкусяват предаванията, вие бъдете твърдо пас в такива игри за стотинки. Вас тия велики работи в тигани, дебати на живот и смърт, въртящи се колела с награди и найлонови подаръци, ако кажете думата боб наобратно, не ви трябват.

Протегнете се – едно протягане е половин сантиметър възход. Тялото иска организация. Целувайте се. Светът между две устни е така пресован и крехък, толкова обещаващо сочен и нов, че дишайте парчето въздух между вас до изнемога. Там някъде се ражда надеждата и кипи огънят, който сгрява войници, моряци, стоковеди, счетоводителки и всякакви служещи. Само тоя огън осветява бюрата им и ги прави работоспособни. Ура. Има злато и в тази почва. Нека ръцете ви да станат металотърсачи – докато сте сънени, ги размахайте на границата на битието и съня, хванете каквото можете, така че всеки ден да е едно небитие и да изключва логиката на новините, пълни с насилие, подлост, политика и кръв. Това в новините е календарно небитие. Вие там не живеете – организирайте тялото си според намерението да сте бодър дух. Прочистете ушите си – ударете камертон – останете на тая висока честота – с нея няма да чувате шума, а само музиката.

Погъделичкайте се – смехът предизвикан дори насила, а още повече неочаквания, е балсам. Ощипете мускулите, вкочанени от кризата – не може вие да си мислите, че живеете добре или някак си, а някои части от тялото ви, някои мускулни влакна да живеят в страшно кататонно напрежение – тоя свят не е техен все пак – оставете ги във вегетативен релакс – това носи радост – какво са тръгнали да се напрягат за проблеми, които дори не са техни.

Раздвижете се, точно така – казваме на тръгващите си. Аре, чао!

Вече сме само двамата. Изброяваме – за мускулите, ушите, зрението казахме. Но може да кажем още. Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им. Завистта стяга гърдите, злобата вдига напрежението в кръвоносните съдове, безпаричието и бедността гипсират емоциите и човек ходи като на собственото си погребение и казва ама аз съм добър човек, аз бях добър човек, така да знаете, а другите кимат, ама им е жал. И защо е така – насън човек никога не е беден, там пари за екскурзии, летене, мазни евкалиптови масажи, разпадане на части и трансмутации, за целия този грандиозен цирк на безтелесно вдъхновение пари не се искат. Като умре, човек не е беден, като е бебе, не е беден – кризата е само за зрелите хора. Организирайте тялото. Ти, мое тяло, обитаваш млад, безотговорен дух, който не живее само на тая улица и само в тоя град, дух, който, може да се каже, не живее само тук, ами ха не е рекъл, ха не е отишъл да живее там, където няма вода, където пустинното слънце е безкрайно близо и устните се пукат от жажда и тогава да кажеш, че там криза е обида и за слънцето, и за пустинята, и за пресъхналия ти мозък с тънки като конец мисли, търсещи влага. Кризата има степени. Организирайте тялото си.

Спете, казва Калина. Време е да спим и ние. Дърпа ме и ставаме.

Advertisements

Sunny Beach – Code Yellow

ebooks for iPad, iPhone, Android, Kobo, Nook

a5921-cover

Sunny Beach – Code Yellow

A short novel – unexpectedly and infectiously funny. Although the text is wearing the uniform of a novel the action in the book is quick as in sumo fight.

@ Amazon

@ iTunes

@ Smashwords

View original post


%d bloggers like this: