Monthly Archives: февруари 2013

Цитати от разкази

newbooks

В едно иглу, точно на полярния кръг според Google maps, има един предприемач, който,„преди да ни се пресекат пътищата, събирал лунна светлина и я продавал в черни кутии за енергийни напитки. Хората като я изпиели замръзвали, погледът им придобивал синкави оттенъци, а очите им губели смисъл. Заприличвали на губещи в казино. Така казва. Предприемачът Свен Мендел събирал лунната светлина с едни огромни огледала, концентрирал я с фреснелови лещи и произвеждал 50-60 бутилки на нощ при пълнолуние. Когато бил в добро настроение правел напитки от северното сияние. Жена му, кротка на думи и тиха на дела си мълчала; в тая тишина минавали дните му, само когато и и идвал цикълът, му се подигравала, чупела огледалата и крадяла от напитките. От толкова пиене на лунни напитки косата и станала непоносимо бяла, очите и станали стъклени и светели нощем като два сини енергоспестяващи диода. — из „Лунатици“

Пийвам от нещо зелено, може да е мохито, може и мента; не помня подробности от морето – всичко е като голям зелен коктейл, в който може и да плуваш до сутринта когато морето се превръща в голям син аспирин. — от разказа „За джагите и Ной“ Гледката в къмпинга, с всички тия хора наизлезли, все едно да си събират прането, с цялата шарения литвала във въздуха, с плющенето на знамена, които са били палатки, прилича на панаир на луди. Бездомните луди събират каквото могат – на луната светлина виждат, че не е тяхно и го хвърлят пак на вятъра. — от разказа „Вятър в смокините“

Все пак един въпрос се прокрадна: нима реалният вятър бе спрян от илюзорния Бог или илюзорния вятър бе спрян от реалния Бог. — от разказа „Любо и илюзорния свят“ Господ обича house. Аз не. “Тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм”. Тоя ритъм ме вади от релси. Вътрешните ми органи живеят с друг ритъм и хаусът ми обърква метаболизма. Но му имам уважението – на Господ, не на хауса. Той явно го обича. Племето на седемнадесетгодишните изпълзява в полунощ от палатките и безрезервно щастливи, тотално самозабравени, просмукани от ритъма започват като тръстики на вятъра да се клатят, отвяни не от музика, а от вълни на нечовешко единение. — от разказа „Тривиален делириум“ Изкачваше се към манастира и се чудеше защо света се събираше в една точка и ако не преминеш през тази точка си закован за нея като пеперуда в хербарий и изсъхваш, постепенно ставаш кожа и кости, а душата ти се механизира като един часовник, който нито напред нито назад върви, а обикаля в кръг. От целия широк свят бе избрал манастира, който е не повече от точка на картата, но бе порта, през която животът му трябваше да премине. — от разказа „Момичето с цигулката“

Започвам нещо, вдъхновен от сюрреалистите и знам, че като се събудя от съня в деня когато раздават заплати за бедните, бонусите от спечелени точки, хартийките просмукани от пот, ще остана с празни ръце и сенки по тялото от вендузите на измислени впечатления. Но трябва. По петите ми се търкалят смачкани листа с пропуснати задължения. Ходя напред, но вятърът ги довява отново. Крехки и несъществуващи като пепел, ако ги пренебрегна. Неотменни, ако се взра в тях. Името Исидор Дюкас се е залепило в огледалото и си играе с времето. В прояденото сребро на огледалото прозира настоящето. Исидор Дюкас е онзи, който изписа странни метафори и смайващи абсурди, дошли направо от подсъзнанието, той е, който каза, че “поезията се прави не от един, а от всички”, богохулеше страшно и умря безславно и много след смъртта си стана любимец на сюрреалистите. — из „Препогребване на Исидор Дюкас“

Два завоя по-нагоре по заповед на ЕУ всички боклуци, плуващи по Дунав бяха улавяни в мрежа с размерите на град и течещата вода изглеждаше чиста отгоре. Хората можеха спокойно да се возят с водните си ски. Деца джапаха боси в крайбрежната тиня и крещяха до бога, неуморни и зли, бутаха се хаотично, някои пропадаха, изчезваха безпомощни в калта и майките им се втурваха да ги вадят от тинята и дълго след това ги чистеха, за да са сигурни, че са извадили своето дете. Всичко това изнервяше кмета. Началото на всеки панаир винаги го изнервяше, защото идваха всякакви непредсказуеми хора, най-обикновени изроди, представящи се за артисти и най-обикновени артисти, които се представяха за изроди. Ята голондрини летяха в небето и не искаха да ползват българските си имена. В тая шумотевица деликатните хора говореха с коремите си, а миглите на красавиците създаваха непоносима мараня. — из „Въжеиграчът Карой“

 

Луната, като пъп на бременна беше изпъкнала върху нощния небосклон. Тежеше над главата ми и поляризираната и светлина делеше реалността на независими плоскости. Не бе Луна далечна и измръзнала, а бе любопитна и ме наблюдаваше втренчено и следеше движенията ми. Да, лично мен. Чувствах го по изстиналата кръв, която се бе сгъстила като желе и трудно вървеше във вените ми. — от разказа „Двойникът“

Полковник Хавиер де Силва, чиято сянка бе винаги по-голяма от него, а гласът му разтреперваше полилеите, кристалните чаши, а понякога и гривните по ръцете на по-чупливите жени, влезе в новия си кабинет. Огледа го с преценяващ поглед; седефените стени излъчваха мощ, интеркомът на бюрото му бе в цветовете на войната, готов да предаде прегракналия му, нетърпящ възражения глас, а в екраните на мониторите от стените стъпваха на пръсти силуети на нищо неподозиращи граждани, уплашени кой знае от какво. Хавиер де Силва седна в креслото и пое шумно дъх, вдишвайки половината от позната му вселена.— от разказа „Полковникът и пчелите“

Разумно погледнато, празната необичайност обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някой с който сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, да го наречеш спомен, да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл. Може и да стане като една статуетка по рафтовете, която с времето престава да съществува за окото. — от разказа „Мрежата“

Advertisements

%d bloggers like this: