Tag Archives: хумор

Четене в книжарница „Хеликон“

Любо Николов Хеликон

Разказът „Трофей“
Любо Николов Хеликон4

Advertisements

Теоретична физика за справяне с бедствия

На тази улица отдавна не бе се случвало нищо кой знае какво.

Нощем, вярно, се събираха пияници от неопределен пол и викаха или виеха, но в оргиите им нямаше никакъв смисъл и може да не ги броим. Хората, които минаваха по тази улица, си мислеха за други улици. Изобщо улицата си създаде едно име на стара мома и господинчовците, които правят история, не тропаха с бастуните си по тротоарите й. Една мъзга капеше от дърветата и улицата лепнеше. Котките и кучетата й изглеждаха малко малоумни и хърбави, но никой не се учудваше от това – то си беше в духа на улицата.

Все пак, чисто статистически, не можеше нищо да не се случи. Статистиката накара един водопровод да се пръсне, но не така обикновено и грозно, както се пръсват водопроводите, ами зрелищно, с чудесен фонтан, който отми пръстта и камъните и който направи циркус с ширината на улицата, достатъчно дълбок, че съседните сгради да се видят в най-лошите си страхове, погребани в него. Но няма да се занимаваме със страховете на сградите, защото сградите са безчовечни и страхът им е чист егоизъм.

По-интересен бе професорът по теоретична физика, който като видя от балкона си на четвъртия етаж зейналата дупка долу, се паникьоса до немай къде и започна да звъни първо на 112, после на пожарната, водоснабдяването и лично на язовир „Искър“ да спре водоподаването. Всички, разбира се, вече знаеха за инцидента и изчакваха нещата да се поуспокоят, преди да предприемат действия.

тук:

http://novinar.bg/news/teoretichna-fizika-za-spraviane-s-bedstviia_NDg2NDs0OA==.html


Летни номинации за наградата „Хеликон“

Няма грешка в заглавието – романите са три, сборникът с разкази – един. Но номинираните книги – по регламент са си три. Ето как:

Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, („Жанет 45”), „2 романа. Мравки с фенерчета. Слугинята” на Мариана Найдова („Леге Артис”) и „Натюрморт с мъже”на Любомир Николов („Сиела”)  са трите удостоени книги на летните номинации за наградата за нова българска художествена проза „Хеликон”.

Членовете на журито Кристин Димитрова, Калин Донков (председател), Бойко Ламбовски, Андрей Захариев и Юри Лазаров – като едни прилежни ученици – също имаха списък със задължителна (българска) литература през летните месеци. 32 заглавия в една необичайно силна за лятото сесия.

В началото на новата учебна година и в напрегната предизборна обстановка, летните номинации ще бъдат връчени на 24  септември 2014, сряда от 18.00 часа в уютното пространство на книжарницата „Хеликон- България”, булевард „Цар Освободител” № 4.

„Там – както всеки път – ще си говорим за литература, ще слушаме музика и ще изпием по чаша вино“, се казва в прессъобщението на организаторите.


Откъс от „Натюрморт с мъже“

Mimolette от Дидро

 

Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.

Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.

Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един средно приемлив мъж. Но всички знаем, че не става тъй. Човекът не е сбор от отрицателности. Да си крайно весел също не е хубаво.

Така го срещнах в полето, докато гледайки един компас се бях запътил към Лион. Йожен Дидро облечен в жълтия екип на някакъв отбор, си свиркаше и пееше и се въртеше около себе си като богоизбран луд. Не беше само весел. Беше квинтесенция на веселостта. Да срещнеш един такъв приповдигнат жълтурчо насред неземно синьо поле с лавандула е нещо фотографски и всякак незабравимо. Разпита ме откъде съм, накъде съм тръгнал, защо нося тридесет килограмова раница на гърба си други такива неща. Ясно е, че не бързаш, каза, я ела и остани у нас, че тука чужди хора не минават и ако не вземеш да разкажеш сега за света, ще си остана пак в неведение какво правят другите.

Заведе ме във фермата си, един широк и малко кален двор със стометров обор за кравите, построена до него кирпичена къща, покрита щедро със слама, като непослушна избуяла коса на хулиган и една трета постройка, която после разбрах, че е семейната мандра. Разни птици щъкаха из двора и създаваха хаос. Блеенето на кравите пък спираше времето. Йожен ме запозна с жена си Клодин, която за разлика от него, бе примирено-сериозна и с порцелановата красота на японска кукла.

Останах във фермата, след като и тя ме покани. Всъщност, за къде бях тръгнал? Ще кажете за Лион. Глупости, по онова време сутрин като се събуждах в палатката си казвах, добре, на къде сега съм тръгнал и дали ще кажа Лион или Калкута, все тая; до вечерта щях да съм стигнал някъде, щях да преспя и на другата сутрин щях да се питам пак, а сега накъде. Съветвам ви всяка сутрин да си задавате този въпрос.

Живеех във фермата и помагах за тия свещени, но все пак отвратително мудни и безразлични животни – кравите. Вечер си приказвахме с Йожен за разни работи, за научните и други безумия, за това може ли жената да забременее в кома, кой Бог е най-подходящ за селския живот, от къде идват дупките сирената и разни други метафорични тълкувания на профанното. Веселяхме се до изнемога при всяка нова глупост. Присмивахме се на установеното, така както гимназисти се присмиват на учителките си.

 Йожен имаше някаква ментална връзка с буренцата, където зрееха сирената и от време на време се сещаше за тях. Казваше например, ни в клин ни в ръкав, мюнстера трябва да диша – скачаше, отключваше мандата и отваряше съответната бъчонка. Изваждаше питите увити в ленени кърпи и ги оставяше да дишат. После като се надишат, ги прибираше като съкровищата на скъперник.

Когато Йожен влизаше в манийна фаза и свиреше на тремоло хармоника по цели дни животът във фермата се променяше. Клодин Дидро сядаше до него и припяваше. Не чистеше и не переше, а подрънкваше с дайре. Всеки слушател би се прозял на тия песни, сиренето и то. Бактериите явно имат уши, каза веднъж селския лекар, защото само когато Йожен пее щастлив като дете (и луд, разбира се) тогава, в тия дни сиренето Mimolette става тъй добре. Всички вече знаехме това. Да предположим, каза този лекар, че мъжката лудост при индивидите като Дидро е като женският цикъл, който пресича застройките и обърква ястията. Не издавам тайните на моя пациент, а на един процес. Същите чудеса стават в гъбично-мухълното тяло на сиренето Mimolette. То се получава само, когато Дидро е весел до безумие.

Обратното също бе вярно. Когато Йожен бе тъжен, Клодин ме молеше да го водя извън фермата, за да не се разваля зреенето на сиренето. Тогава ходехме за риба. Йожен бе толкоз тъжен, че пускаше обратно всички риби. Изваждаше шарана от водата, целуваше го по устата, горкият той, оплакваше го – цял живот в една река, но с всички ни е тъй, нали. Съгласявах се, защото какво да ви кажа, като се замисли човек, винаги клони към песимизма.

На рождения ми ден, Йожен Дидро, сериозен като пастор ми подари цяла пита Mimolette. Хапни си каза, триста грама привечер и цяла нощ ще се въртиш в леглото. Ще си припомниш чудната синхронност на събития, в които имаш роля без да знаеш. Ще се почувстваш зле и малък, смачкан и пребит, или ще си гигант във всяко отношение, щастлив и хулиган с късмет. Резултатът никога не е ясен – един ден ще си така, а друг различно. Аз защо си мислиш, че съм тъй.


Зюсмунд чака бебе

designtnt-cute-monsters-freРаботата й като национален секссимвол взе да й омръзва. Наивната доброта и простодушие, които трябваше да излъчва по телевизията, й бяха станали втора природа. Бе култивирала приятната рутина на човек без възгледи и ръсеше ослепително-сърдечни усмивки по повод и без повод. Вече никой не приемаше Валерия на сериозно.

Като забременя и наближи раждането, страшно ядосваше водещите, като им разказваше, че ходили с мъжа си да слушат стоновете на детето. Тонове, казваха й деликатно те, сърдечни тонове. А един водещ не издържа и на живо в ефир подметна, че с такава хиперсоциална майка, която е на толкова светски събития, може и да са стонове. Ха-ха! Веднага го уволниха. Той не знаеше с кого си има работа. Та тя е разновидност на съня, каза му директорът Зюсмунд, като го изгони от работа. Кой иска логика в съня, сухар такъв.

Директорът на телевизията г-н Зюсмунд бе съпруг на Валерия. И той не понасяше, когато тя говореше глупости, но какво от това. Той пък нямаше едно ухо. Когато бе на десет години, едно куче лабрадор му отхапа цялата ушна мида. Това не беше се случвало в цялата човешка история. Ротвайлери – да, бяха отхапвали каквото им падне, питбули – и те са правели бели, но лабрадор да захапе някого, и то точно него?! Сега обаче имаше съпруга, която е национален секссимвол. Той, човекът без едно ухо, имаше всичко..ТУК


Слънчев бряг – код жълто

Били ли сте в Слънчев бряг? Виждали ли сте екстаза на мултиезичните тълпи? „Слънчев бряг – код жълто” е новела, която е неочаквано и заразително смешна. Въпреки, че текста е облякъл униформата на роман, действието в книгата се развива светкавично, като в борбата сумо….ТУК

PENTACON DIGITAL CAMERA


Охлаждане на времето

20140123_0034Свен и Йоланта изкараха и тази шведска зима в обичайната си контролирана и лесно поносима депресия.

Знаеха, че като изгрее слънцето пак, случайните интервали на несигурност и скръб ще бъдат заменени с едно по-устойчиво щастие, така че каквато и руина да е човек, ще се почувства добре, правилен и без излишни двоумения. Трябваше да са във форма на всяка цена – близнаците им, тригодишните Йохан и Стела, тепърва имаха нужда от грижи и от по-бодри родители.

Двамата, знаеха си, бяха едри и тромави, но не и бодри. Бяха като две исполински дървета, които растяха бавно и спокойно, преработвайки земните сокове. Мрачни през зимата и малко по-весели през лятото. Те си стояха, донякъде безизразни, а забавленията на другите им се струваха като празни, лукави игрички. Не глезеха и децата. Оставяха ги да шляпат боси. Къпеха ги в студена стая, хранеха ги със сурови плодове и зеленчуци и ги лишаваха от телевизия. Малките бяха бледи и послушни.

Братът на Свен, отскоро посланик в Ню Йорк, му се обади няколко пъти да ги покани на гости. Щяло да им хареса, каза им, тук е слънчево, денят е дълъг и има какво да се види….ТУК

Двамата се двоумяха с ясен страх, че там, ако е хубаво, ще им хареса. Ако им хареса пък, може и нямат сили да се върнат и да почнат пак отново. Хубавото, каза Свен на Йоланта, може да зарадва някого, но нас ще ни натъжи. Хубавото е за алчните хора, търсещи наслади. Удобствата са пак за тях. Ние с теб сме други. Ние сме като амишите в Америка и като евенките в Сибир. Нашето съществуване не е фотогеничен сценарий.


%d bloggers like this: