Tag Archives: съвременни български автори

Летни номинации за наградата „Хеликон“

Няма грешка в заглавието – романите са три, сборникът с разкази – един. Но номинираните книги – по регламент са си три. Ето как:

Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, („Жанет 45”), „2 романа. Мравки с фенерчета. Слугинята” на Мариана Найдова („Леге Артис”) и „Натюрморт с мъже”на Любомир Николов („Сиела”)  са трите удостоени книги на летните номинации за наградата за нова българска художествена проза „Хеликон”.

Членовете на журито Кристин Димитрова, Калин Донков (председател), Бойко Ламбовски, Андрей Захариев и Юри Лазаров – като едни прилежни ученици – също имаха списък със задължителна (българска) литература през летните месеци. 32 заглавия в една необичайно силна за лятото сесия.

В началото на новата учебна година и в напрегната предизборна обстановка, летните номинации ще бъдат връчени на 24  септември 2014, сряда от 18.00 часа в уютното пространство на книжарницата „Хеликон- България”, булевард „Цар Освободител” № 4.

„Там – както всеки път – ще си говорим за литература, ще слушаме музика и ще изпием по чаша вино“, се казва в прессъобщението на организаторите.

Реклами

„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК

натюрморт с мъже„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК.

 


Организация на тялото в криза

С Калина не сме лягали; дългите й розови нокти драскат първо чашата, после бара, после дънките ми и накрая, във времето около изгрева, се забиват в гърба ми, срязват ризата, убеждавайки ме в нещо адски важно за нея.

Седнали сме в едно кафене, потънали в излъскани фотьойли, приютявали сигурно половината град, и пием кафе, опрели глава до глава. Половината неща си ги казваме, другата половина се прелива чрез някаква луда трансфузия на мисли, когато човекът до теб е част от теб.

Сутрин, казвам й на пресекулки, докато пеят скорците и котките лениво спят, докато насекоми търкат фасетни очички и хич, ама хич не им се почва оная гоненица и взаимно изяждане, сутрин, продължава тя, защото така сме си говорили цялата нощ, взимайки мислите си, сутрин, докато гъсениците протягат тела до три пъти повече от себе си, отвратени от това тяло и чакащи съня на какавидата, която ще получи крила и ще види свят, сутрин, докато насън сме обиколили неземни светове, а в будност ни чака труд и повторение на вчера, продължавам, така че биографията ни ще натежи не с приключения, а с дни монотонни и зли, сутрин трябва да загърбим реалността и да заживеем, удавени в кафето, добавя тя, или в друг оптимизъм, дошъл в мозъка ни от химери и химия.

Сутрин, казвам лениво, трябва да сме дълговрати титани с поглед реещ се надалеч и възгледи далеч от удобства, далеч от кулинарни, културни, ренегатски, пошушва тайно в ухото ми, и урбанистични напасти, далеч от тунинга на масите и балансирания, хеви метъл правилен възглед – така и натам, където всички гледат – завършвам заговорнически. Калина млъква, подпира главата си на рамото ми и погледът й замръзва. Гледа някаква многозначителна точка на тавана. Гледа я пет минути, без да каже нищо.

Безсловесното й взиране изнервя хората на отсрещната маса. Те стават и тръгват делово нанякъде. Сутрин всички вървят право нанякъде, все едно че имат начертани стрелки по тротоарите.

Стойте далеч от задръствания и опашки, казвам им в гръб. Тромбите на обществото запушват душата и мислите-хулигани се реят наум, без най-хубавите да стават реалност. Единият се спира. Извръща глава и се готви да каже нещо. Тихо! – правя му знак, слагайки пръст пред устните си. Тихо трябва да е в душата и само мисли, леки като вятъра, трябва да навестяват разсъдъка.

Трябва с пръчка да се гонят всички практични, производствено-обогатителни мисли с меркантилна украса, трябва да ги гоним от храма на разсъдъка – нека да живеят живота си в обществото, не в главите ни. Калина напуска точката на медитация и пак ми взима мисълта, продължавайки – обществото е сссбъркано, тотално сгрешено и зло и като катран лепнещо лошо. Да. Сутрин човек трябва да е тефлонов и всякаква мръсотия да се оттича, а не да се втича в него. Ако човек я приеме, става съсъд за отрова и после я пръска с очите и думите си.

Човекът, на който направих знак, ни е изслушал търпеливо и любезно и си тръгва. Като седне зад бюрото си и като отхвърли малко работа, ще каже на другите в стаята: “А сутринта имаше двама луди в кафето.”

Не е напълно прав. Организацията на тялото и ума в криза е напрежение, което си струва усилията. Всяко усилие се изплаща същия ден и веднага. Аз бих му казал: “Ние тук на тия ширини много бързаме, поддържаме всичките си зъби, но не се усмихваме. Вижте лежащите продавачи в Мумбай – стоката върху килимчетата им е не повече от боклука, който изхвърляме всекидневно. Вижте рибарите, ползващи птици, покачени на колове, за да не ги отнесе океанът или съдбата. Вижте купувачите на кисело мляко в Сирия, които опитват с пръст от легена и ако харесат млякото, тогава купуват. Не бързат. Не играят на сляпо като нас.”

При нас денят е предвидим, казва Калина. Ставаме прави от леглото и веднага се стягаме – мускулите диктуват играта. Отпусни се! Хищният й маникюр се впива пак в ризата ми. Още не е пробил. Мелницата за хора, продължава тя дрезгаво, работи всеки ден, не пристъпвай прага, защото влезеш ли вътре и най-върховните ти усилия не могат да те предпазят да станеш на кайма. Процесът е необратим и жалък. Не бързай, бръсни се гладко и питай огледалото накъде си тръгнал в тоя ранен час, не може ли пътят на човека, траекторията на напредъка му да са несъответни на усилията, които ще положи. Не може ли нещата да стават незабележимо леко, все едно сме в някакъв добре функциониращ рай. Трябва ли му на човека, пита, върховно и бурно наслаждение, стигащо до пресищане, за да се чувства жив.

Млъкваме и пием кафе. Това може би е шестата чашка на всеки. Достатъчно, за да не млъкнем. Говорим на сънените хора през няколко маси, говорим им тихо.

Къде ще намерите гняв толкова благороден, че да изгори пошлото, нископлатено и олигавено блюдо на платежната повинност. Чак след като знаете, че е безсмислено да ставате без висока цел, чак тогава станете, и не четете вестници, а бройте едно, бройте две, бройте каквито въодушевления ви нападнат като едно, две, три, и когато някое ви обземе, не го бройте, а му се отдайте и спрете да броите.

Ако някой ви пита как сте, за да разбере, че и вие не сте добре, му кажете: добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм – ха – стигна ли ти за седем дни – не ме питай повече тази седмица, мой човек. Аз не съм песимистичен идиот, аз съм тръгнал за някъде.

Но! Слушай, вселената, видяна през една дупка, е буква от текст – защо спориш, защо се двоумиш, защо въставаш или роптаеш или се възторгваш от буквата, като не знаеш в каква организация членува тя. Не знаеш дори каква е думата, камо ли изречението. Сутрин наблегни на кръгозора. Кризата влиза първо в обувките, може да ти е студено на краката, обаче често това няма значение. Очите са далеч от голите пети.

Хората не чуват нищо от това. Продължаваме един през друг да шептим, допрели глави.

Организирайте очите си. Дръжте дистанционното в хладилника и така ще лежите мъдри десет минути повече. Стойте далеч от предавания за овкусяването – знайте, подправките подправят, а овкусявки няма, така че няма с какво да се овкуси животът. Те нека си овкусяват предаванията, вие бъдете твърдо пас в такива игри за стотинки. Вас тия велики работи в тигани, дебати на живот и смърт, въртящи се колела с награди и найлонови подаръци, ако кажете думата боб наобратно, не ви трябват.

Протегнете се – едно протягане е половин сантиметър възход. Тялото иска организация. Целувайте се. Светът между две устни е така пресован и крехък, толкова обещаващо сочен и нов, че дишайте парчето въздух между вас до изнемога. Там някъде се ражда надеждата и кипи огънят, който сгрява войници, моряци, стоковеди, счетоводителки и всякакви служещи. Само тоя огън осветява бюрата им и ги прави работоспособни. Ура. Има злато и в тази почва. Нека ръцете ви да станат металотърсачи – докато сте сънени, ги размахайте на границата на битието и съня, хванете каквото можете, така че всеки ден да е едно небитие и да изключва логиката на новините, пълни с насилие, подлост, политика и кръв. Това в новините е календарно небитие. Вие там не живеете – организирайте тялото си според намерението да сте бодър дух. Прочистете ушите си – ударете камертон – останете на тая висока честота – с нея няма да чувате шума, а само музиката.

Погъделичкайте се – смехът предизвикан дори насила, а още повече неочаквания, е балсам. Ощипете мускулите, вкочанени от кризата – не може вие да си мислите, че живеете добре или някак си, а някои части от тялото ви, някои мускулни влакна да живеят в страшно кататонно напрежение – тоя свят не е техен все пак – оставете ги във вегетативен релакс – това носи радост – какво са тръгнали да се напрягат за проблеми, които дори не са техни.

Раздвижете се, точно така – казваме на тръгващите си. Аре, чао!

Вече сме само двамата. Изброяваме – за мускулите, ушите, зрението казахме. Но може да кажем още. Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им. Завистта стяга гърдите, злобата вдига напрежението в кръвоносните съдове, безпаричието и бедността гипсират емоциите и човек ходи като на собственото си погребение и казва ама аз съм добър човек, аз бях добър човек, така да знаете, а другите кимат, ама им е жал. И защо е така – насън човек никога не е беден, там пари за екскурзии, летене, мазни евкалиптови масажи, разпадане на части и трансмутации, за целия този грандиозен цирк на безтелесно вдъхновение пари не се искат. Като умре, човек не е беден, като е бебе, не е беден – кризата е само за зрелите хора. Организирайте тялото. Ти, мое тяло, обитаваш млад, безотговорен дух, който не живее само на тая улица и само в тоя град, дух, който, може да се каже, не живее само тук, ами ха не е рекъл, ха не е отишъл да живее там, където няма вода, където пустинното слънце е безкрайно близо и устните се пукат от жажда и тогава да кажеш, че там криза е обида и за слънцето, и за пустинята, и за пресъхналия ти мозък с тънки като конец мисли, търсещи влага. Кризата има степени. Организирайте тялото си.

Спете, казва Калина. Време е да спим и ние. Дърпа ме и ставаме.


Наши братя

В тези страници съм събрал онези мои текстове, които мога да се причисля към фантастиката. Тези текстове бяха разпръснати в различни книги, но
тук са събрани, за да си правят компания. В този си вид са и едно готово блюдо в ресторанта за фантастика, защото знаем, че има читатели, които не
понасят друга храна, освен тази.
Л.Н.

ТУК и ТУК


Зюсмунд чака бебе

designtnt-cute-monsters-freРаботата й като национален секссимвол взе да й омръзва. Наивната доброта и простодушие, които трябваше да излъчва по телевизията, й бяха станали втора природа. Бе култивирала приятната рутина на човек без възгледи и ръсеше ослепително-сърдечни усмивки по повод и без повод. Вече никой не приемаше Валерия на сериозно.

Като забременя и наближи раждането, страшно ядосваше водещите, като им разказваше, че ходили с мъжа си да слушат стоновете на детето. Тонове, казваха й деликатно те, сърдечни тонове. А един водещ не издържа и на живо в ефир подметна, че с такава хиперсоциална майка, която е на толкова светски събития, може и да са стонове. Ха-ха! Веднага го уволниха. Той не знаеше с кого си има работа. Та тя е разновидност на съня, каза му директорът Зюсмунд, като го изгони от работа. Кой иска логика в съня, сухар такъв.

Директорът на телевизията г-н Зюсмунд бе съпруг на Валерия. И той не понасяше, когато тя говореше глупости, но какво от това. Той пък нямаше едно ухо. Когато бе на десет години, едно куче лабрадор му отхапа цялата ушна мида. Това не беше се случвало в цялата човешка история. Ротвайлери – да, бяха отхапвали каквото им падне, питбули – и те са правели бели, но лабрадор да захапе някого, и то точно него?! Сега обаче имаше съпруга, която е национален секссимвол. Той, човекът без едно ухо, имаше всичко..ТУК


Физзарядка

 

20140306_0030

Юрий живееше в квартал, който не парадираше с излишно богатство, но имаше ред. Вътрешен ред.

Имаше йерархия, в която той и приятелите му бяха горе. Всичките му другари бяха добре сложени. От тия, които в гръб са: Е-не-е-ли-грозно-това! Напомпани, здрави момчета, гледащи на живота като стратези, защото какво е животът – натиск, отвоюване на територия, нов натиск и така нататък, докато всички разберат, че имаш неприкосновена територия. Тогава започват да пристигат с дарове. Всякакви влъхви с всякакви дарове.
Юрий успя да си отвоюва един физкултурен салон и бизнесът му бе да има шепа ученици.

Бе достатъчно честен с тях и целият му метод бе да издевателства над собственото си тяло и да споделя с тях какво става. Юрий Строгов бе опитвал всичко. Бе пробвал активен живот с високи метаболитни нива. В периодите, в които се хранеше като тежкоатлет, бе натоварвал до скъсване сухожилия, стресирал бе мускули, карайки ги да треперят сами в делириумната треска на нечовешки напрежения. Бе пробвал пълен мозъчен релакс с разум, грижещ се единствено за тялото, без нито една друга мисъл… ТУК


Охлаждане на времето

20140123_0034Свен и Йоланта изкараха и тази шведска зима в обичайната си контролирана и лесно поносима депресия.

Знаеха, че като изгрее слънцето пак, случайните интервали на несигурност и скръб ще бъдат заменени с едно по-устойчиво щастие, така че каквато и руина да е човек, ще се почувства добре, правилен и без излишни двоумения. Трябваше да са във форма на всяка цена – близнаците им, тригодишните Йохан и Стела, тепърва имаха нужда от грижи и от по-бодри родители.

Двамата, знаеха си, бяха едри и тромави, но не и бодри. Бяха като две исполински дървета, които растяха бавно и спокойно, преработвайки земните сокове. Мрачни през зимата и малко по-весели през лятото. Те си стояха, донякъде безизразни, а забавленията на другите им се струваха като празни, лукави игрички. Не глезеха и децата. Оставяха ги да шляпат боси. Къпеха ги в студена стая, хранеха ги със сурови плодове и зеленчуци и ги лишаваха от телевизия. Малките бяха бледи и послушни.

Братът на Свен, отскоро посланик в Ню Йорк, му се обади няколко пъти да ги покани на гости. Щяло да им хареса, каза им, тук е слънчево, денят е дълъг и има какво да се види….ТУК

Двамата се двоумяха с ясен страх, че там, ако е хубаво, ще им хареса. Ако им хареса пък, може и нямат сили да се върнат и да почнат пак отново. Хубавото, каза Свен на Йоланта, може да зарадва някого, но нас ще ни натъжи. Хубавото е за алчните хора, търсещи наслади. Удобствата са пак за тях. Ние с теб сме други. Ние сме като амишите в Америка и като евенките в Сибир. Нашето съществуване не е фотогеничен сценарий.


%d блогъра харесват това: