Tag Archives: сборник разкази

Четене в книжарница „Хеликон“

Любо Николов Хеликон

Разказът „Трофей“
Любо Николов Хеликон4

Advertisements

Откъс от „Натюрморт с мъже“

Mimolette от Дидро

 

Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.

Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.

Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един средно приемлив мъж. Но всички знаем, че не става тъй. Човекът не е сбор от отрицателности. Да си крайно весел също не е хубаво.

Така го срещнах в полето, докато гледайки един компас се бях запътил към Лион. Йожен Дидро облечен в жълтия екип на някакъв отбор, си свиркаше и пееше и се въртеше около себе си като богоизбран луд. Не беше само весел. Беше квинтесенция на веселостта. Да срещнеш един такъв приповдигнат жълтурчо насред неземно синьо поле с лавандула е нещо фотографски и всякак незабравимо. Разпита ме откъде съм, накъде съм тръгнал, защо нося тридесет килограмова раница на гърба си други такива неща. Ясно е, че не бързаш, каза, я ела и остани у нас, че тука чужди хора не минават и ако не вземеш да разкажеш сега за света, ще си остана пак в неведение какво правят другите.

Заведе ме във фермата си, един широк и малко кален двор със стометров обор за кравите, построена до него кирпичена къща, покрита щедро със слама, като непослушна избуяла коса на хулиган и една трета постройка, която после разбрах, че е семейната мандра. Разни птици щъкаха из двора и създаваха хаос. Блеенето на кравите пък спираше времето. Йожен ме запозна с жена си Клодин, която за разлика от него, бе примирено-сериозна и с порцелановата красота на японска кукла.

Останах във фермата, след като и тя ме покани. Всъщност, за къде бях тръгнал? Ще кажете за Лион. Глупости, по онова време сутрин като се събуждах в палатката си казвах, добре, на къде сега съм тръгнал и дали ще кажа Лион или Калкута, все тая; до вечерта щях да съм стигнал някъде, щях да преспя и на другата сутрин щях да се питам пак, а сега накъде. Съветвам ви всяка сутрин да си задавате този въпрос.

Живеех във фермата и помагах за тия свещени, но все пак отвратително мудни и безразлични животни – кравите. Вечер си приказвахме с Йожен за разни работи, за научните и други безумия, за това може ли жената да забременее в кома, кой Бог е най-подходящ за селския живот, от къде идват дупките сирената и разни други метафорични тълкувания на профанното. Веселяхме се до изнемога при всяка нова глупост. Присмивахме се на установеното, така както гимназисти се присмиват на учителките си.

 Йожен имаше някаква ментална връзка с буренцата, където зрееха сирената и от време на време се сещаше за тях. Казваше например, ни в клин ни в ръкав, мюнстера трябва да диша – скачаше, отключваше мандата и отваряше съответната бъчонка. Изваждаше питите увити в ленени кърпи и ги оставяше да дишат. После като се надишат, ги прибираше като съкровищата на скъперник.

Когато Йожен влизаше в манийна фаза и свиреше на тремоло хармоника по цели дни животът във фермата се променяше. Клодин Дидро сядаше до него и припяваше. Не чистеше и не переше, а подрънкваше с дайре. Всеки слушател би се прозял на тия песни, сиренето и то. Бактериите явно имат уши, каза веднъж селския лекар, защото само когато Йожен пее щастлив като дете (и луд, разбира се) тогава, в тия дни сиренето Mimolette става тъй добре. Всички вече знаехме това. Да предположим, каза този лекар, че мъжката лудост при индивидите като Дидро е като женският цикъл, който пресича застройките и обърква ястията. Не издавам тайните на моя пациент, а на един процес. Същите чудеса стават в гъбично-мухълното тяло на сиренето Mimolette. То се получава само, когато Дидро е весел до безумие.

Обратното също бе вярно. Когато Йожен бе тъжен, Клодин ме молеше да го водя извън фермата, за да не се разваля зреенето на сиренето. Тогава ходехме за риба. Йожен бе толкоз тъжен, че пускаше обратно всички риби. Изваждаше шарана от водата, целуваше го по устата, горкият той, оплакваше го – цял живот в една река, но с всички ни е тъй, нали. Съгласявах се, защото какво да ви кажа, като се замисли човек, винаги клони към песимизма.

На рождения ми ден, Йожен Дидро, сериозен като пастор ми подари цяла пита Mimolette. Хапни си каза, триста грама привечер и цяла нощ ще се въртиш в леглото. Ще си припомниш чудната синхронност на събития, в които имаш роля без да знаеш. Ще се почувстваш зле и малък, смачкан и пребит, или ще си гигант във всяко отношение, щастлив и хулиган с късмет. Резултатът никога не е ясен – един ден ще си така, а друг различно. Аз защо си мислиш, че съм тъй.


„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК

натюрморт с мъже„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК.

 


Онлайн книжарница за екниги с ПейПал

Онлайн книжарница  за екниги с ПейПал.

Представяне и ревюта на книгите.

http://lpnikolov.wix.com/books


Графити – в Амазон

Графити

тук


Цитати от разкази

newbooks

В едно иглу, точно на полярния кръг според Google maps, има един предприемач, който,„преди да ни се пресекат пътищата, събирал лунна светлина и я продавал в черни кутии за енергийни напитки. Хората като я изпиели замръзвали, погледът им придобивал синкави оттенъци, а очите им губели смисъл. Заприличвали на губещи в казино. Така казва. Предприемачът Свен Мендел събирал лунната светлина с едни огромни огледала, концентрирал я с фреснелови лещи и произвеждал 50-60 бутилки на нощ при пълнолуние. Когато бил в добро настроение правел напитки от северното сияние. Жена му, кротка на думи и тиха на дела си мълчала; в тая тишина минавали дните му, само когато и и идвал цикълът, му се подигравала, чупела огледалата и крадяла от напитките. От толкова пиене на лунни напитки косата и станала непоносимо бяла, очите и станали стъклени и светели нощем като два сини енергоспестяващи диода. — из „Лунатици“

Пийвам от нещо зелено, може да е мохито, може и мента; не помня подробности от морето – всичко е като голям зелен коктейл, в който може и да плуваш до сутринта когато морето се превръща в голям син аспирин. — от разказа „За джагите и Ной“ Гледката в къмпинга, с всички тия хора наизлезли, все едно да си събират прането, с цялата шарения литвала във въздуха, с плющенето на знамена, които са били палатки, прилича на панаир на луди. Бездомните луди събират каквото могат – на луната светлина виждат, че не е тяхно и го хвърлят пак на вятъра. — от разказа „Вятър в смокините“

Все пак един въпрос се прокрадна: нима реалният вятър бе спрян от илюзорния Бог или илюзорния вятър бе спрян от реалния Бог. — от разказа „Любо и илюзорния свят“ Господ обича house. Аз не. “Тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм, тъп съм”. Тоя ритъм ме вади от релси. Вътрешните ми органи живеят с друг ритъм и хаусът ми обърква метаболизма. Но му имам уважението – на Господ, не на хауса. Той явно го обича. Племето на седемнадесетгодишните изпълзява в полунощ от палатките и безрезервно щастливи, тотално самозабравени, просмукани от ритъма започват като тръстики на вятъра да се клатят, отвяни не от музика, а от вълни на нечовешко единение. — от разказа „Тривиален делириум“ Изкачваше се към манастира и се чудеше защо света се събираше в една точка и ако не преминеш през тази точка си закован за нея като пеперуда в хербарий и изсъхваш, постепенно ставаш кожа и кости, а душата ти се механизира като един часовник, който нито напред нито назад върви, а обикаля в кръг. От целия широк свят бе избрал манастира, който е не повече от точка на картата, но бе порта, през която животът му трябваше да премине. — от разказа „Момичето с цигулката“

Започвам нещо, вдъхновен от сюрреалистите и знам, че като се събудя от съня в деня когато раздават заплати за бедните, бонусите от спечелени точки, хартийките просмукани от пот, ще остана с празни ръце и сенки по тялото от вендузите на измислени впечатления. Но трябва. По петите ми се търкалят смачкани листа с пропуснати задължения. Ходя напред, но вятърът ги довява отново. Крехки и несъществуващи като пепел, ако ги пренебрегна. Неотменни, ако се взра в тях. Името Исидор Дюкас се е залепило в огледалото и си играе с времето. В прояденото сребро на огледалото прозира настоящето. Исидор Дюкас е онзи, който изписа странни метафори и смайващи абсурди, дошли направо от подсъзнанието, той е, който каза, че “поезията се прави не от един, а от всички”, богохулеше страшно и умря безславно и много след смъртта си стана любимец на сюрреалистите. — из „Препогребване на Исидор Дюкас“

Два завоя по-нагоре по заповед на ЕУ всички боклуци, плуващи по Дунав бяха улавяни в мрежа с размерите на град и течещата вода изглеждаше чиста отгоре. Хората можеха спокойно да се возят с водните си ски. Деца джапаха боси в крайбрежната тиня и крещяха до бога, неуморни и зли, бутаха се хаотично, някои пропадаха, изчезваха безпомощни в калта и майките им се втурваха да ги вадят от тинята и дълго след това ги чистеха, за да са сигурни, че са извадили своето дете. Всичко това изнервяше кмета. Началото на всеки панаир винаги го изнервяше, защото идваха всякакви непредсказуеми хора, най-обикновени изроди, представящи се за артисти и най-обикновени артисти, които се представяха за изроди. Ята голондрини летяха в небето и не искаха да ползват българските си имена. В тая шумотевица деликатните хора говореха с коремите си, а миглите на красавиците създаваха непоносима мараня. — из „Въжеиграчът Карой“

 

Луната, като пъп на бременна беше изпъкнала върху нощния небосклон. Тежеше над главата ми и поляризираната и светлина делеше реалността на независими плоскости. Не бе Луна далечна и измръзнала, а бе любопитна и ме наблюдаваше втренчено и следеше движенията ми. Да, лично мен. Чувствах го по изстиналата кръв, която се бе сгъстила като желе и трудно вървеше във вените ми. — от разказа „Двойникът“

Полковник Хавиер де Силва, чиято сянка бе винаги по-голяма от него, а гласът му разтреперваше полилеите, кристалните чаши, а понякога и гривните по ръцете на по-чупливите жени, влезе в новия си кабинет. Огледа го с преценяващ поглед; седефените стени излъчваха мощ, интеркомът на бюрото му бе в цветовете на войната, готов да предаде прегракналия му, нетърпящ възражения глас, а в екраните на мониторите от стените стъпваха на пръсти силуети на нищо неподозиращи граждани, уплашени кой знае от какво. Хавиер де Силва седна в креслото и пое шумно дъх, вдишвайки половината от позната му вселена.— от разказа „Полковникът и пчелите“

Разумно погледнато, празната необичайност обзела те когато на другия ден не можеш да се видиш с някой с който сте се чували през ден и сте си чуквали срещи на поне стотина места в тоя град, наполовина твой, наполовина негов е толкова тъжно и празно нещо, че и да го наречеш скръб, да го наречеш спомен, да го мислиш изобщо е изтощително. Можеш само да го подредиш в редицата на необичайните неща и да чакаш някоя сутрин да го видиш от друг ъгъл. Може и да стане като една статуетка по рафтовете, която с времето престава да съществува за окото. — от разказа „Мрежата“


Очи на сляп, език на болен – в книжарница Хеликон

Очи на сляп, език на болен

/номинация за наградата Хеликон/

Очи на сляп, език на болен с номинация за наградата Хеликон

Светът зад страниците не е тоя, който познавате. Учудването и смехът в тази книга извират отвсякъде. Вътре е паноптикум от хора, отказали да изгладят живота си, като сляпа ютия в ръцете на Съдбата.

http://www.helikon.bg/books/117/163253_ochi-na-sliap,-ezik-na-bolen.html


%d bloggers like this: