Tag Archives: разказ

Теоретична физика за справяне с бедствия

На тази улица отдавна не бе се случвало нищо кой знае какво.

Нощем, вярно, се събираха пияници от неопределен пол и викаха или виеха, но в оргиите им нямаше никакъв смисъл и може да не ги броим. Хората, които минаваха по тази улица, си мислеха за други улици. Изобщо улицата си създаде едно име на стара мома и господинчовците, които правят история, не тропаха с бастуните си по тротоарите й. Една мъзга капеше от дърветата и улицата лепнеше. Котките и кучетата й изглеждаха малко малоумни и хърбави, но никой не се учудваше от това – то си беше в духа на улицата.

Все пак, чисто статистически, не можеше нищо да не се случи. Статистиката накара един водопровод да се пръсне, но не така обикновено и грозно, както се пръсват водопроводите, ами зрелищно, с чудесен фонтан, който отми пръстта и камъните и който направи циркус с ширината на улицата, достатъчно дълбок, че съседните сгради да се видят в най-лошите си страхове, погребани в него. Но няма да се занимаваме със страховете на сградите, защото сградите са безчовечни и страхът им е чист егоизъм.

По-интересен бе професорът по теоретична физика, който като видя от балкона си на четвъртия етаж зейналата дупка долу, се паникьоса до немай къде и започна да звъни първо на 112, после на пожарната, водоснабдяването и лично на язовир „Искър“ да спре водоподаването. Всички, разбира се, вече знаеха за инцидента и изчакваха нещата да се поуспокоят, преди да предприемат действия.

тук:

http://novinar.bg/news/teoretichna-fizika-za-spraviane-s-bedstviia_NDg2NDs0OA==.html


Полиглотът

ГрафитиПолиглотът

*разказ от сборника „Графити“

Джорджо полудя по начин, който той самият нарече неизбежен. Както други преди него и той полудя, борейки се с лудостта у другите. Не трябва да се взираш в сбърканото,  каза след време – ако го намериш, то тогава интереса ви става взаимен. Ако ти се интересуваш от лудостта, скоро и тя ще се заитересува от теб.

Започна да превърта, когато прозря, че мислите на хората не са чак толкова много; болезнено еднакви са дори и в тях няма мъдрост. Единствено начините, по които се казват е безкрайно голям и на толкова езици. Това създават пъстрота, която обърква. Това създава илюзията за наличие мъдрост в света. Глупости, отсече Джорджо – водопади от думи и нищо!

Такива мисли го тормозеха и в месеците, през които полудяваше, работата му в института по сравнително езикознание изостана от всякакви графици. Не че очакваха кой знае какво от него, но той, факт е, не написа нищо в рамките на шест месеца и се наложи да го уволнят. Така смени сравнителното езикознание с несравнимо безделие.

Една сутрин импулсивно взе влака от Мирано до Стреза. Лаго Маджоре и стръмните склонове на Алпите, отразени в езерото, винаги му действаха добре. Влакът се гмуркаше в безкрайни тунели и Джорджо искаше да тълкува това метафорично – като влизане от един живот в друг. Все пак, след като мина през десетина тунела, усети, че от всеки тунел излиза с все същите си мисли.

Настани се в хотела и понеже поназнайваше нещо за езерото и околностите, бе принуден, докато се разхожда да слуша лекциите на собственият си ум. Стреза, обясняваше умът му, е бил истинско изкушение за европейската аристокрация. Градчето е било любимо място за почивка а краля на Витемберг, принцесата на Италия, дукесата на Геноа, артисти и писатели, между които Дикенс, Флобер и Стендал. Я млъквай, прекъсна го Джорджо. Нещо повече, продължи умът – част от романа на Хемингуей „Сбогом на оръжията“ е написан в гранд хотела на града – ей там – в този хотел, посочи му. Да, това е притегателно място, каза миролюбиво Джорджо, но не ми се слуша повече – гладен съм.

Обядва сам в ресторант с традиционна италианска кухня и лудостта му най-сетне изби на показ и то така, че ангажира вниманието на доста хора.

Бе седнал на маса до алеята. Бе решил да хапне от любимите си талиатели с песто и да опита местното вино. Докато се хранеше, мислите в главата му вместо да се наслаждават на силуета на Алпите и да се радват на приятния живот, взеха, че се настаниха на върха на вилицата му. Подхвърляха талиателите в чинията, мереха ги колко тежат, бодяха ги, да проверят дали са меки, събираха песто от ръба на чинията и го слагаха върху една единствена хапка. После други мисли се отвращаваха от това разточителство и разпределяха пестото равномерно. Хората, помисли си Джорджо, оставят небцето и стомахът им да мислят за храната, а аз храносмилам с мозъка. Това разбира се, не е нормално.

Приключи обяда по-бързо, отколкото бе решил да стои. Глътна чашата с вино на екс, плати сметката и излезе пред ресторанта. Подвоуми се в коя посока да тръгне, без да има дори едничка цел. Алеята край езерото бе пълна с хора, които имаха някакви планове и вървяха уверено нанякъде. Това, че имат планове, се стори удивитело на Джорджо.

Една млада двойка, разговаряща на руски, приближи ресторанта.

– Заходите. У нас есть свежая рыба! – Джорджо им препречи пътя, сочейки входа.

Двамата, все едно бяха чакали тази покана, му благодариха, зачетоха се в менюто и влязоха.

– Hello majesty! Welcome to my castle! – каза на една дебела англичанка, канейки я в ресторанта с широк жест на собственик. Тя му се усмихна заговорнически, но отмина.

– Pass auf ich bin Polizei – каза на група немци, прекалено делови, за да му обърнат внимание. Като чуха това, все пак се обърнаха. – Ristorante Dino!  – каза им тържествуващо, сочейки табелата – Fish schmeckt good!

Едни руснаци с детска количка бързаха за някъде.

– Терпение у нас есть – мы вас ждём! – тъй им каза.

Стана му интересно. Мислите, които се търкаляха като стъклени топчета из главата му, докато се хранеше, сега бяха принудени да се организират. Трябваше да извадят това което знаят на десетина езика, трябваше да покажат цялата си остроумност, въртейки се около простичката идея да изкушат някой да влезе в ресторанта, да ги чуе, да прочете менюто, или поне да види табелата на ресторанта. Ха сега работете, каза на готовите изречения в главата си и по-бързо!

– Тук не сме в Истанбул – каза му един – та да каните хората от улицата!

– Ресторанта си го бива, заповядайте – отвърна му невъзмутимо Джордожо и продължи да кани наред.

Един човек вървеше забързано и дойде право при него. Бе собственикът на ресторанта. Представи се.

– Какво правите!? – попита раздразнено.

– Препоръчвам ресторанта – отвърна Джорджо.

– Благодаря ви, но не бива да го правите тук.

– Тук, струва ми се е най-подходящо – заупорства Джорджо. – Има, поне десет хиляди начина да поканиш някой да влезе в ресторант. Опитвам се да не се повтарям. Така искрено се опитвам, че това ме пази да не полудея.

– Не може да се пазите да не полудеете точно пред моя ресторант. Изберете друго място – каза този път по-твърдо собственика.

– Не е забранено да споделям мнение, нали? Това е един хубав ресторант. Вие не знаете ли?

– Знам, нали съм собственика!

– Но, не сте убеден – каза му Джорджо. – Ресторанта ви е чудесен!

Направете си сам ресторант – собственикът го хвана под ръка и го поведе по алеята, отдалечавайки го от входа. – Ще видите, че не лесно. Двадесет години само с това се занимавам. Лазаня, талиатели, спагети – паста във всичките и форми и цветове. Дълги прищипани ленти, или такива вързани на папионка, охлюви увити около себе си по часовниковата или обратно на часовниковата стрелка. Сушени доматчета от Сицилия, пуешка шунка от Пиемонт. Подробности, подробности – хиляди рецепти за едно просто ядене. Наясно ли сте? – ресторантьорът го погледна втренчено.

И вие ли сте така….стига, не искам да ви слушам! – прекъсна го Джорджо. Освободи си ръката и продължи напред сам.

Стигна до пристана откъдето тръгваха лодките за Изола Бела.

– Заповядайте! – провикна се на минувачите. – Вземете лодка до Изола Бела. Граф Карло Боромео III е направил великолепен парк за съпругата си Изабела. Ще видите градина в стил барок, построена във формата на пирамида със запомняща се статуя на еднорог. Вижте чудесния Боромеов остров!

Хората се спряха и го заслушаха. Джорджо, без да си поеме дъх, продължи:

Водни таксита ще ви отведат до Изола Мадре – безопасно убежище за пауни, фазани и папагали. Големият Боромеов остров, спокоен сега, е бил арена на жестоки битки преди.

Групите туристи го заслушаха с интерес. Повтори информацията на няколко езика. Лодките се напълниха и хората започнаха да се записват за следващия курс.

– Если вы нас не найдёте, то мы вас найдём! – подвикна на едни отминаващи руснаци.

– Няма нужда от спасителна жилетка – каза тихо на една баба испанка, която се двоумеше дали да се качи – езерото е спокойно като мизерия.

След около час общинската охрана деликатно го отведе далеч от пристана. Джорджо се насочи към Вила Палавичино. Имаше какво да разкаже на хората, познаваше цялата история на вилата, а и от там, струваше му се, не можеха да го изгонят. Пари не искаше на никого. Повъртя се, намери слушатели и заразказва. Усети, че вниманието им го радва истински и разбра, че може да говори с часове. Та нали можеше да каже всяко нещо по хиляди начини. Тогава му дойде великолепна идея. Реши да впрегне думите да работят, вместо да го мъчат. Реши да отиде в Истанбул и да намери някой, който да му плаща за труда. Можеше с лекота да напълни всеки ресторант, пушалня и дори баня, ако щете.

Графити в АйТюнс


Полиглотът – в Eurochicago

http://www.eurochicago.com/2012/12/poliglotat/


Ристо – в „Стършел“

Разказът Ристо – в „Стършел“

http://www.starshel.bg/?pos=11&brid=414&year=2012&month=October&artid=1297


%d bloggers like this: