Tag Archives: Любомир Николов

Четене в книжарница „Хеликон“

Любо Николов Хеликон

Разказът „Трофей“
Любо Николов Хеликон4


Теоретична физика за справяне с бедствия

На тази улица отдавна не бе се случвало нищо кой знае какво.

Нощем, вярно, се събираха пияници от неопределен пол и викаха или виеха, но в оргиите им нямаше никакъв смисъл и може да не ги броим. Хората, които минаваха по тази улица, си мислеха за други улици. Изобщо улицата си създаде едно име на стара мома и господинчовците, които правят история, не тропаха с бастуните си по тротоарите й. Една мъзга капеше от дърветата и улицата лепнеше. Котките и кучетата й изглеждаха малко малоумни и хърбави, но никой не се учудваше от това – то си беше в духа на улицата.

Все пак, чисто статистически, не можеше нищо да не се случи. Статистиката накара един водопровод да се пръсне, но не така обикновено и грозно, както се пръсват водопроводите, ами зрелищно, с чудесен фонтан, който отми пръстта и камъните и който направи циркус с ширината на улицата, достатъчно дълбок, че съседните сгради да се видят в най-лошите си страхове, погребани в него. Но няма да се занимаваме със страховете на сградите, защото сградите са безчовечни и страхът им е чист егоизъм.

По-интересен бе професорът по теоретична физика, който като видя от балкона си на четвъртия етаж зейналата дупка долу, се паникьоса до немай къде и започна да звъни първо на 112, после на пожарната, водоснабдяването и лично на язовир „Искър“ да спре водоподаването. Всички, разбира се, вече знаеха за инцидента и изчакваха нещата да се поуспокоят, преди да предприемат действия.

тук:

http://novinar.bg/news/teoretichna-fizika-za-spraviane-s-bedstviia_NDg2NDs0OA==.html


Летни номинации за наградата „Хеликон“

Няма грешка в заглавието – романите са три, сборникът с разкази – един. Но номинираните книги – по регламент са си три. Ето как:

Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, („Жанет 45”), „2 романа. Мравки с фенерчета. Слугинята” на Мариана Найдова („Леге Артис”) и „Натюрморт с мъже”на Любомир Николов („Сиела”)  са трите удостоени книги на летните номинации за наградата за нова българска художествена проза „Хеликон”.

Членовете на журито Кристин Димитрова, Калин Донков (председател), Бойко Ламбовски, Андрей Захариев и Юри Лазаров – като едни прилежни ученици – също имаха списък със задължителна (българска) литература през летните месеци. 32 заглавия в една необичайно силна за лятото сесия.

В началото на новата учебна година и в напрегната предизборна обстановка, летните номинации ще бъдат връчени на 24  септември 2014, сряда от 18.00 часа в уютното пространство на книжарницата „Хеликон- България”, булевард „Цар Освободител” № 4.

„Там – както всеки път – ще си говорим за литература, ще слушаме музика и ще изпием по чаша вино“, се казва в прессъобщението на организаторите.


Откъс от „Натюрморт с мъже“

Mimolette от Дидро

 

Да се пътува като бедняк, значи да се надникне зад кулисите на една държава, да се помирише нейната пръст и бельо, да се чуят детските и песнички, да се усети нейното слънце и дъжд и може би най-ясното усещане – да се предъвква чуждата храна, понякога прашна, не винаги това, което ти се яде, примесена с потта на даващите длани, но храна благословена.

Не искам да разказвам тук за пътешествия, а за едно сирене. Едно срамежливо по своему сирене, неповторимо, влажно и миришещо на забранени мисли. Говоря ви за Mimolette от мандрата Дидро.

Мандрата произвеждаше прочутото сирене Mimolette и други по-консервативни сирена. Продаваше по малко за ценители и хора с обоняние. Създаваше поминък на Йожен Дидро, който знаеха го всички, бе ту крайно весел, ту затворен, зъл и мизантроп. Жена му Клодин, все още го харесваше такъв и се опитваше от тези крайности да сглоби един средно приемлив мъж. Но всички знаем, че не става тъй. Човекът не е сбор от отрицателности. Да си крайно весел също не е хубаво.

Така го срещнах в полето, докато гледайки един компас се бях запътил към Лион. Йожен Дидро облечен в жълтия екип на някакъв отбор, си свиркаше и пееше и се въртеше около себе си като богоизбран луд. Не беше само весел. Беше квинтесенция на веселостта. Да срещнеш един такъв приповдигнат жълтурчо насред неземно синьо поле с лавандула е нещо фотографски и всякак незабравимо. Разпита ме откъде съм, накъде съм тръгнал, защо нося тридесет килограмова раница на гърба си други такива неща. Ясно е, че не бързаш, каза, я ела и остани у нас, че тука чужди хора не минават и ако не вземеш да разкажеш сега за света, ще си остана пак в неведение какво правят другите.

Заведе ме във фермата си, един широк и малко кален двор със стометров обор за кравите, построена до него кирпичена къща, покрита щедро със слама, като непослушна избуяла коса на хулиган и една трета постройка, която после разбрах, че е семейната мандра. Разни птици щъкаха из двора и създаваха хаос. Блеенето на кравите пък спираше времето. Йожен ме запозна с жена си Клодин, която за разлика от него, бе примирено-сериозна и с порцелановата красота на японска кукла.

Останах във фермата, след като и тя ме покани. Всъщност, за къде бях тръгнал? Ще кажете за Лион. Глупости, по онова време сутрин като се събуждах в палатката си казвах, добре, на къде сега съм тръгнал и дали ще кажа Лион или Калкута, все тая; до вечерта щях да съм стигнал някъде, щях да преспя и на другата сутрин щях да се питам пак, а сега накъде. Съветвам ви всяка сутрин да си задавате този въпрос.

Живеех във фермата и помагах за тия свещени, но все пак отвратително мудни и безразлични животни – кравите. Вечер си приказвахме с Йожен за разни работи, за научните и други безумия, за това може ли жената да забременее в кома, кой Бог е най-подходящ за селския живот, от къде идват дупките сирената и разни други метафорични тълкувания на профанното. Веселяхме се до изнемога при всяка нова глупост. Присмивахме се на установеното, така както гимназисти се присмиват на учителките си.

 Йожен имаше някаква ментална връзка с буренцата, където зрееха сирената и от време на време се сещаше за тях. Казваше например, ни в клин ни в ръкав, мюнстера трябва да диша – скачаше, отключваше мандата и отваряше съответната бъчонка. Изваждаше питите увити в ленени кърпи и ги оставяше да дишат. После като се надишат, ги прибираше като съкровищата на скъперник.

Когато Йожен влизаше в манийна фаза и свиреше на тремоло хармоника по цели дни животът във фермата се променяше. Клодин Дидро сядаше до него и припяваше. Не чистеше и не переше, а подрънкваше с дайре. Всеки слушател би се прозял на тия песни, сиренето и то. Бактериите явно имат уши, каза веднъж селския лекар, защото само когато Йожен пее щастлив като дете (и луд, разбира се) тогава, в тия дни сиренето Mimolette става тъй добре. Всички вече знаехме това. Да предположим, каза този лекар, че мъжката лудост при индивидите като Дидро е като женският цикъл, който пресича застройките и обърква ястията. Не издавам тайните на моя пациент, а на един процес. Същите чудеса стават в гъбично-мухълното тяло на сиренето Mimolette. То се получава само, когато Дидро е весел до безумие.

Обратното също бе вярно. Когато Йожен бе тъжен, Клодин ме молеше да го водя извън фермата, за да не се разваля зреенето на сиренето. Тогава ходехме за риба. Йожен бе толкоз тъжен, че пускаше обратно всички риби. Изваждаше шарана от водата, целуваше го по устата, горкият той, оплакваше го – цял живот в една река, но с всички ни е тъй, нали. Съгласявах се, защото какво да ви кажа, като се замисли човек, винаги клони към песимизма.

На рождения ми ден, Йожен Дидро, сериозен като пастор ми подари цяла пита Mimolette. Хапни си каза, триста грама привечер и цяла нощ ще се въртиш в леглото. Ще си припомниш чудната синхронност на събития, в които имаш роля без да знаеш. Ще се почувстваш зле и малък, смачкан и пребит, или ще си гигант във всяко отношение, щастлив и хулиган с късмет. Резултатът никога не е ясен – един ден ще си така, а друг различно. Аз защо си мислиш, че съм тъй.


„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК

натюрморт с мъже„Натюрморт с мъже“ на панаира на книгата в НДК.

 


Организация на тялото в криза

С Калина не сме лягали; дългите й розови нокти драскат първо чашата, после бара, после дънките ми и накрая, във времето около изгрева, се забиват в гърба ми, срязват ризата, убеждавайки ме в нещо адски важно за нея.

Седнали сме в едно кафене, потънали в излъскани фотьойли, приютявали сигурно половината град, и пием кафе, опрели глава до глава. Половината неща си ги казваме, другата половина се прелива чрез някаква луда трансфузия на мисли, когато човекът до теб е част от теб.

Сутрин, казвам й на пресекулки, докато пеят скорците и котките лениво спят, докато насекоми търкат фасетни очички и хич, ама хич не им се почва оная гоненица и взаимно изяждане, сутрин, продължава тя, защото така сме си говорили цялата нощ, взимайки мислите си, сутрин, докато гъсениците протягат тела до три пъти повече от себе си, отвратени от това тяло и чакащи съня на какавидата, която ще получи крила и ще види свят, сутрин, докато насън сме обиколили неземни светове, а в будност ни чака труд и повторение на вчера, продължавам, така че биографията ни ще натежи не с приключения, а с дни монотонни и зли, сутрин трябва да загърбим реалността и да заживеем, удавени в кафето, добавя тя, или в друг оптимизъм, дошъл в мозъка ни от химери и химия.

Сутрин, казвам лениво, трябва да сме дълговрати титани с поглед реещ се надалеч и възгледи далеч от удобства, далеч от кулинарни, културни, ренегатски, пошушва тайно в ухото ми, и урбанистични напасти, далеч от тунинга на масите и балансирания, хеви метъл правилен възглед – така и натам, където всички гледат – завършвам заговорнически. Калина млъква, подпира главата си на рамото ми и погледът й замръзва. Гледа някаква многозначителна точка на тавана. Гледа я пет минути, без да каже нищо.

Безсловесното й взиране изнервя хората на отсрещната маса. Те стават и тръгват делово нанякъде. Сутрин всички вървят право нанякъде, все едно че имат начертани стрелки по тротоарите.

Стойте далеч от задръствания и опашки, казвам им в гръб. Тромбите на обществото запушват душата и мислите-хулигани се реят наум, без най-хубавите да стават реалност. Единият се спира. Извръща глава и се готви да каже нещо. Тихо! – правя му знак, слагайки пръст пред устните си. Тихо трябва да е в душата и само мисли, леки като вятъра, трябва да навестяват разсъдъка.

Трябва с пръчка да се гонят всички практични, производствено-обогатителни мисли с меркантилна украса, трябва да ги гоним от храма на разсъдъка – нека да живеят живота си в обществото, не в главите ни. Калина напуска точката на медитация и пак ми взима мисълта, продължавайки – обществото е сссбъркано, тотално сгрешено и зло и като катран лепнещо лошо. Да. Сутрин човек трябва да е тефлонов и всякаква мръсотия да се оттича, а не да се втича в него. Ако човек я приеме, става съсъд за отрова и после я пръска с очите и думите си.

Човекът, на който направих знак, ни е изслушал търпеливо и любезно и си тръгва. Като седне зад бюрото си и като отхвърли малко работа, ще каже на другите в стаята: “А сутринта имаше двама луди в кафето.”

Не е напълно прав. Организацията на тялото и ума в криза е напрежение, което си струва усилията. Всяко усилие се изплаща същия ден и веднага. Аз бих му казал: “Ние тук на тия ширини много бързаме, поддържаме всичките си зъби, но не се усмихваме. Вижте лежащите продавачи в Мумбай – стоката върху килимчетата им е не повече от боклука, който изхвърляме всекидневно. Вижте рибарите, ползващи птици, покачени на колове, за да не ги отнесе океанът или съдбата. Вижте купувачите на кисело мляко в Сирия, които опитват с пръст от легена и ако харесат млякото, тогава купуват. Не бързат. Не играят на сляпо като нас.”

При нас денят е предвидим, казва Калина. Ставаме прави от леглото и веднага се стягаме – мускулите диктуват играта. Отпусни се! Хищният й маникюр се впива пак в ризата ми. Още не е пробил. Мелницата за хора, продължава тя дрезгаво, работи всеки ден, не пристъпвай прага, защото влезеш ли вътре и най-върховните ти усилия не могат да те предпазят да станеш на кайма. Процесът е необратим и жалък. Не бързай, бръсни се гладко и питай огледалото накъде си тръгнал в тоя ранен час, не може ли пътят на човека, траекторията на напредъка му да са несъответни на усилията, които ще положи. Не може ли нещата да стават незабележимо леко, все едно сме в някакъв добре функциониращ рай. Трябва ли му на човека, пита, върховно и бурно наслаждение, стигащо до пресищане, за да се чувства жив.

Млъкваме и пием кафе. Това може би е шестата чашка на всеки. Достатъчно, за да не млъкнем. Говорим на сънените хора през няколко маси, говорим им тихо.

Къде ще намерите гняв толкова благороден, че да изгори пошлото, нископлатено и олигавено блюдо на платежната повинност. Чак след като знаете, че е безсмислено да ставате без висока цел, чак тогава станете, и не четете вестници, а бройте едно, бройте две, бройте каквито въодушевления ви нападнат като едно, две, три, и когато някое ви обземе, не го бройте, а му се отдайте и спрете да броите.

Ако някой ви пита как сте, за да разбере, че и вие не сте добре, му кажете: добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм, добре съм – ха – стигна ли ти за седем дни – не ме питай повече тази седмица, мой човек. Аз не съм песимистичен идиот, аз съм тръгнал за някъде.

Но! Слушай, вселената, видяна през една дупка, е буква от текст – защо спориш, защо се двоумиш, защо въставаш или роптаеш или се възторгваш от буквата, като не знаеш в каква организация членува тя. Не знаеш дори каква е думата, камо ли изречението. Сутрин наблегни на кръгозора. Кризата влиза първо в обувките, може да ти е студено на краката, обаче често това няма значение. Очите са далеч от голите пети.

Хората не чуват нищо от това. Продължаваме един през друг да шептим, допрели глави.

Организирайте очите си. Дръжте дистанционното в хладилника и така ще лежите мъдри десет минути повече. Стойте далеч от предавания за овкусяването – знайте, подправките подправят, а овкусявки няма, така че няма с какво да се овкуси животът. Те нека си овкусяват предаванията, вие бъдете твърдо пас в такива игри за стотинки. Вас тия велики работи в тигани, дебати на живот и смърт, въртящи се колела с награди и найлонови подаръци, ако кажете думата боб наобратно, не ви трябват.

Протегнете се – едно протягане е половин сантиметър възход. Тялото иска организация. Целувайте се. Светът между две устни е така пресован и крехък, толкова обещаващо сочен и нов, че дишайте парчето въздух между вас до изнемога. Там някъде се ражда надеждата и кипи огънят, който сгрява войници, моряци, стоковеди, счетоводителки и всякакви служещи. Само тоя огън осветява бюрата им и ги прави работоспособни. Ура. Има злато и в тази почва. Нека ръцете ви да станат металотърсачи – докато сте сънени, ги размахайте на границата на битието и съня, хванете каквото можете, така че всеки ден да е едно небитие и да изключва логиката на новините, пълни с насилие, подлост, политика и кръв. Това в новините е календарно небитие. Вие там не живеете – организирайте тялото си според намерението да сте бодър дух. Прочистете ушите си – ударете камертон – останете на тая висока честота – с нея няма да чувате шума, а само музиката.

Погъделичкайте се – смехът предизвикан дори насила, а още повече неочаквания, е балсам. Ощипете мускулите, вкочанени от кризата – не може вие да си мислите, че живеете добре или някак си, а някои части от тялото ви, някои мускулни влакна да живеят в страшно кататонно напрежение – тоя свят не е техен все пак – оставете ги във вегетативен релакс – това носи радост – какво са тръгнали да се напрягат за проблеми, които дори не са техни.

Раздвижете се, точно така – казваме на тръгващите си. Аре, чао!

Вече сме само двамата. Изброяваме – за мускулите, ушите, зрението казахме. Но може да кажем още. Освободете сетивата от отговорността да се борят – те не разбират логиката на обществото – обществото не е съществувало в онтогенезата им. Завистта стяга гърдите, злобата вдига напрежението в кръвоносните съдове, безпаричието и бедността гипсират емоциите и човек ходи като на собственото си погребение и казва ама аз съм добър човек, аз бях добър човек, така да знаете, а другите кимат, ама им е жал. И защо е така – насън човек никога не е беден, там пари за екскурзии, летене, мазни евкалиптови масажи, разпадане на части и трансмутации, за целия този грандиозен цирк на безтелесно вдъхновение пари не се искат. Като умре, човек не е беден, като е бебе, не е беден – кризата е само за зрелите хора. Организирайте тялото. Ти, мое тяло, обитаваш млад, безотговорен дух, който не живее само на тая улица и само в тоя град, дух, който, може да се каже, не живее само тук, ами ха не е рекъл, ха не е отишъл да живее там, където няма вода, където пустинното слънце е безкрайно близо и устните се пукат от жажда и тогава да кажеш, че там криза е обида и за слънцето, и за пустинята, и за пресъхналия ти мозък с тънки като конец мисли, търсещи влага. Кризата има степени. Организирайте тялото си.

Спете, казва Калина. Време е да спим и ние. Дърпа ме и ставаме.


Наши братя

В тези страници съм събрал онези мои текстове, които мога да се причисля към фантастиката. Тези текстове бяха разпръснати в различни книги, но
тук са събрани, за да си правят компания. В този си вид са и едно готово блюдо в ресторанта за фантастика, защото знаем, че има читатели, които не
понасят друга храна, освен тази.
Л.Н.

ТУК и ТУК


%d bloggers like this: