Графити Blurb

Collection of short stories.

YouTube – my love

 

Не знам, дали защото му беше писано да си отиде рано или го бе сънувал, дали нещо в дефектната му кръв го е подсказвало тихо, но Виктор не вярваше в бъдещето и измислените му перспективи и бе скептик. Помня, че още като играехме като деца, никога не говореше какъв иска да стане. На него тук и сега му бе достатъчно. Сега виждам, че е бил прав. Все едно е знаел какво го чака. Нещо му стана преди месец, отслабна за дни, настаниха го в болницата, после разплакаха майка му, нас ни разплакаха; казаха, нищо не можем да направим, късно е. Прогнозите не са добри. Виктор сякаш ги знаеше тия прогнози от малък.

Първия път като отидох в болницата да го видя, ми каза, виж сега, ясно е какво става, отивам си, обаче ти ще ми изпълниш едно желание. Не те питам може ли, казва ми и ме гледа втренчено. Какво искаш, питам го. Искам да ми поддържаш профила във Фейсбук и блога. Това искам. Глупаво е, казвам му, адски е глупаво, сега да мислиш за това, но той настоява. Нали си ми приятел, казва с апломб, прегръща ме, все едно аз отивам на война, не той е на мушката. Ти ще си аз за известно време – само няколко години след погребението ми, уточнява. Ела пак и ще ти кажа, какво ще правим.

След ден отивам отново при Виктор в болницата. Обмислил съм всичко. Проиграх на ум вариантите и съм още по-объркан. Сядам на леглото му. Той ме гледа очаквателно. Подхващам други разговори, искам да го отвлека да говорим за нещо извън неговата кончина, която е напълно неразбираема и абсурдно натрапчива с диагнозата си на обреченост. Подмятам за къмпинга където си бяхме добре, което май не е честно, защото няма да го види пак. Припомням му дните когато бяхме малки богове. Гледа през мен, изобщо не го вълнуват спомени, чака да му кажа че съм съгласен с това, което иска. От време на време взима едно стъклено шише, надува го с въздух с все сила, това отваря дробовете му и продишва по-добре.

Трудното дишане го отпраща в спомени подобни на сън. Сеща се какъв е бил като бебе. Знаеш ли, казва, какво е да си омнипотентен. Плачеш и млякото идва. Когато заплачеш от глад, то веднага се появява. Тогава си мислим, че нещата стават веднага и по наша воля. Всичко по-натам след тоя период е едно разочарование. Не можеш да командваш нищо извън твоя мозък. Трябва да му слугуваш, ако искаш да стане. Винаги си потънал в усилия.

Искам да го защитя, да му кажа, че той до сега се е справял добре. И какво, ако му го кажа. Да му пиша шестица за онзи свят. За какво му е? Успокой се казвам му, нали знаеш, че няма да боли. Просто преставаш да мислиш, което е облекчение. Отиваш някъде, където си никой и никой не иска нищо от теб, защото нещата се случват сами. Пак ставаш омнипотентен.

Той мълчи. Спокоен е, но и ужасно тъжен. Нали си ми приятел, казва, та аз искам толкова дребно нещо от теб. Сядаш пред компютъра и пишеш от мое име, през моя профил, симулираш дейност, пускаш нови неща, гласуваш, приемаш покани от приятели. Не искам всичко да отиде по дяволите. Всичко, което съм правил, писал, мислил последните години ще изчезне. Страх ме е, да не разберат че съм умрял…По-късно, да..след няколко години…тогава да. Тогава ще съм си отишъл, но постепенно. Като лампа, която угасва няколко години. Ще ми е по-лесно, ако ги излъжа, че съм жив. Ако съществувам известно време в мрежата като жив. Там никой няма да забележи. Гледа ме очаквателно.

А, почвам да разбирам, отвръщам. Искаш да оставиш твоя хомункулус  да се крие в Мрежата. Неясно-къде-намиращия се Виктор да раздава съвети, информации и комюникета, да си чати и да пръска черен компютърджийски хумор.

Нещо такова, отвръща Виктор. Да речем, холографското копие на моята същност. Моята лична база данни. Няколко хиляди терабайта свързани с мен. Сега информация се получава по-лесно отколкото да поискаш сол от съседа. Това е нещо съвсем ново. Информацията е всичко разбираш ли. Човек в бъдеще ще може да остави себе си в милиони терабита информация. Ще можеш да получиш съвет от другия край на света и дали съветът е от жив или умрял, няма голямо значение. Аз ще пръскам съвети, все едно съм жив и никой няма и да допусне, че съм умрял. Кой е натрупал повече опит, а? Живите или умрелите? Старите, които са с единия крак в гроба знаят повече.

Гледам го недоверчиво, като в някакъв приятелски спор, но всъщност това не е спор, той се бори да остави нещо от себе си.

Имам план, не са приказки, продължава задъхано. Помисли си, кажи ми мога ли да разчитам на теб. Всичко оставям на теб, всичко. Прецени, не е малко – седемдесет хиляди човека четящи блога, фенове в You Tube, лично мои сайтове, за които мнозина биха мечтали, присъствие градено десет години, пари от банери – замисля се – Мира. Да, оставям ти Мира, казва хитро и се усмихва. Ставаш веднага важен човек.

Доста си нагъл за умиращ, отвръщам. Направо не е за вярване…а и не можеш да си завещаеш гаджето си. Не ми се прави на фараон.

 http://payhip.com/eknigi

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: